Кръв

Миризмата на влажен мъх изпълваше въздуха. Това беше единственото нещо в гората, което можеше да се нарече хубаво; на мястото на снега тази зима имаше обилни дъждове, които земята жадно поглъщаше, а дърветата отдавна бяха загубили листата си. В сутрешната мъгла приличаха на грозни и начупени тела, бродещи насред море от кал.
Вече беше тръгнало да се развиделява. Обикновено по това време дори песните на птиците спяха в гърлата им и тишината, също като мъглата, беше обгърнала всичко наоколо. Този път обаче в сърцето на гората глухо отекваха стъпки, не че имаше кой да ги чуе.
Той тичаше по изровените от дъждовете камъни и падналите едри клони. От малък се беше научил да не оставя следи, но дори и да се случеше, знаеше как да ги прикрие. Само че сега времето беше от значение. Не му се искаше да губи трудно спечелената преднина.
В него нямаше нищо прекалено необичайно. Малко по-висок от повечето хора, светла кожа, мръсноруса коса и къса брада, с нормално телосложение за човек, който прекарва дните си в бягане от един или друг проблем. Понякога тези проблеми бяха предизвиквани от случайни крадци в покрайнините около по-големите селища, друг път бяха благородници, които с право бе ограбил. И него наричаха крадец, но не беше вършил това през целия си живот, нито пък кой знае колко редовно. Рядко стигаше до това да отмъкне нечия кесия, но когато гладът го измъчваше дълго, а не можеше да намери с какво да си изработи прехраната, черното и бялото отстъпваха местата си на сивото.
Нямаше време да мисли за тези неща. Не сега. Предстоеше му задача, а не знаеше колко зад него са преследвачите му. Затова тичаше, ловко избягвайки препятствия и отъпкани пътеки, все напред, все в посоката, която му беше дадена. Тичаше сякаш неуморно вече пети ден.
Ето защо най-накрая си отдъхна, когато след цяла нощ криене по сенките и заобикаляне на големите пътища успя да стигне до крайната си цел: малка поляна в необитаваната част на гората. Самотно старо дърво се издигаше в средата на поляната, заобиколено от рядка и пожълтяла трева. Той потръпна леко при гледката. Навремето беше чувал от старите хора как злите сили се събирали по такива места и примамвали загубили посоката си пътници с магията си. Като дете не вярваше и на дума от казаното. Сега му идеше даже да се разсмее при мисълта колко наивен е бил, но бързо се окопити и отиде до дървото, където коленичи в сянката на дебелата му основа.
С треперещи от зимния студ ръце той бръкна в грубата плетена торба, преметната през рамото му. Оттам извади малко стъклено шишенце, пълно със ситен бял пясък. Внимателно разви и издърпа плоската сребърна запушалка. От вътрешната ѝ страна проблясна тънко парче метал. Игла.
– Мразя тази част – прошепна той на себе си и забоде иглата в левия си показалец. После потопи окървавения ѝ връх в пясъка.
Съдържанието на шишенцето бързо доби тъмночервен цвят. Той чакаше точно това; изсипа пясъка в сянката на дървото, като гледаше да не остане и едно зрънце на дъното. След това докосна получилата се купчинка с все още кървящия си пръст, отдръпна се около метър назад и духна силно към нея.
Разпиляните песъчинки мигом бяха подхванати от внезапно появил се отнякъде вятър и затанцуваха бавно във въздуха около дървото. Ставаха все по-бързи и по-бързи, докато не заприличаха на червена мъгла, в която постепенно започна да се материализира човешка фигура. Той стоеше неподвижно на мястото си и въпреки че не виждаше тази магия за първи път, не можеше да не бъде възхитен от странната красота на нейното действие.
Фигурата доби очертания и плътност. Когато се появи изцяло, тя махна леко с дясната си ръка. Вихърът от песъчинки спря рязко и влетя обратно в стъкленото шишенце.
Тя беше млада жена с тъмна коса и светла кожа. Стройното ѝ тяло беше облечено в дълга до земята черна рокля с множество детайли по ръкавите, които стигаха чак до върховете на пръстите ѝ. Тези детайли, беше му казала тя веднъж, представляваха писмени знаци от отдавна забравен от света език, на който преди десетки поколения били изписвани най-древните и силни магии. Въпреки студа и мръсотията нейните крака бяха боси и чисти. Това беше първото нещо, което я отличаваше от обикновените хора.
Лицето на жената не отговаряше съвсем на мрачното ѝ излъчване. Виновни за това бяха очите – големи, кафяви и от които просто струеше топлина. Тези очи срещнаха неговите и той усети как инстинктивно извръща поглед от нея. Топлината се скри и на нейно място се появи студена решителност. Така ставаше всеки път.
– Успя ли да си отпочинеш? – попита я той в опит да се разсее от мислите си.
– Да – отвърна тя, – ако това в действителност е правилното място, би било добре да разполагам с всичките си сили.
Тя се огледа. Имаше усещането, че наистина е идвала тук и преди. Поколеба се за миг, но все пак се обърна към него и с половин уста каза:
– Благодаря ти, задето…
– Няма нищо – прекъсна я той.
Изведнъж тя видя колко силно се тресат дланите му.
– Добре ли си? – изненада се тя и пръстъпи към него.
– Не се тревожи за мен. Това е нормало за хората… за мен де. Цяла нощ тичах, без да спя, а и е ужасно студено…
Той млъкна, когато тя хвана ръцете му в своите. Веднага усети как кръвта във вените му се стопля и го изпълва с енергия. Жената беше Кръвовладееща. Магиите, които владееше, не бяха ограничени единствено до кръвта, но точно там бяха най-разнообразни.
– Какво стана с „би било добре да разполагам с всичките си сили“? – учуди се той.
– Това е съвсем слаба магия. Не е нищо в сравнение с това, което мога.
– Ами ако бях изгубил пясъка? Какво щеше да правиш?
– Щях просто да се събудя в пещерата, където ме скри, да те намеря и да те изцедя до последната алена капка – каза тя и за един миг се усмихна шеговито.
– Добре е, че съм внимателен тогава.
– Да, добре е…
Двамата бяха съвсем близо един до друг. Тя вече не правеше магията си. Просто стоеше пред него, малка и ефирна в своята рокля на фона на високия с глава и половина над нея мъж, облечен в подплатено с кожа зимно палто, с което пак му беше по-студено, отколкото на нея.
Твърде бързо осъзнаха, че трябва да се пуснат един друг.
– Това ли е мястото? – едва успя да каже той, без да сдъвче езика си.
– Да. Спомням си, че съм идвала точно тук. И ако тези спомени не ме лъжат…
С няколко енергични стъпки тя отиде от другата страна на дървото. Прокара пръсти по влажната кора и възкликна:
– Намерих го! Ела!
Той застана до нея и извади ножа си. Заби го внимателно под ъгъл в кората и започна да дълбае бавно и според нейните напътсвия. След около минута изрязаното парче кора цопна в калта право пред краката на Кръвовладеещата.
Пред очите на двамата се разкри търсеният повече от месец знак: отпечатък от дясна длан със седем пръста.
– Най-накрая – промълви тя. – Това е първата важна следа. Щом съм била тук преди, ще мога да разбера кога точно съм идвала и какво съм правила.
Тя бързо запретна десния си ръкав и погледна към крадеца. С лека изненада видя, че не е свалил очи от отпечатъка.
– Какво има? – попита тя нетърпеливо.
– Същият е – каза той, а гласът му се пропука. – Същият знак беше върху телата им. Бяха по-бледи от луната, а дланта със седемте пръста червенееше върху гърдите им, избила през дрехите…
Той се отдръпна от дървото и се обърна с гръб към нея. Не искаше да гледа към знака, не искаше да е идвал тук. В този миг не искаше дори да я вижда. За момент пожела да бе загинал със семейството си.
– Стегни се! – извика тя. Беше отгатнала мислите му.
– Не смей да ми говориш така! – отвърна той. – С нищо не ти преча, като страдам за тях!
– Напротив. Трябваш ми съсредоточен върху задачата, а цялата тази сантименталност те разсейва.
– Сантименталност?! Нима ти също не търсиш отмъщение?!
– Не отмъщение. Разплата.
– Не виждам къде е разликата – каза той мрачно.
– Може би някой ден ще я видиш. Хайде, ела насам.
Той въздъхна и закрачи към нея. Знаеше, че е права. Знаеше, че не трябва да допуска тъгата и гнева до разума си. Реши обаче да не ѝ казва нищо. И без друго тя нямаше да приеме нито извинение, нито благодарност.
Толкова много приличаше на нея.
Кръвовладеещата посегна към ръцете на крадеца и взе ножа му. После каза:
– Няма да отнеме много дълго. Обещавам, че ще се погрижа за теб веднага след като съм готова. Ако можех да го направя със собствената си кръв…
– Прави каквото трябва – отсече той и подаде напред лявата си ръка.
Тя разтвори пръстите му и завъртя дланта му към себе си. След това прокара острието на ножа по цялата дължина на показалеца и продължи надолу към китката. Той стисна зъби, но не издаде звук. Правата ивица бързо доби цвят. Последваха други два прореза по безименния пръст и кутрето. Тя обърса ножа в кората на дървото и му го върна.
– Побързай – каза той. – Не знам колко скоро ще се наложи да тръгваме.
Тя кимна и внимателно напасна пръстите си по неговите. Събралата се кръв бързо оцвети малката ѝ ръка. После му посочи запретнатия си ръкав. Той разбра веднага; след малко дланта му вече беше обагрила в червено цялата ѝ предмишница.
Когато приключиха с подготовката, тя го посъветва да отстъпи на десетина крачки от дървото и да се ослушва за човешки стъпки. Накрая добави:
– Ако някой ни открие, искам от теб да ми осигуриш възможно най-много време, преди да се наложи да ме прекъснеш, разбра ли?
– Ще се постарая колкото мога.
– Не забравяй, че не мога да се отделя сама преди края.
– Запомних, спокойно! – сопна ѝ се той. – Хайде, върши си работата и ме остави да върша своята.
Тя застана срещу знака и опря дясната си ръка в него. Веднага щом го докосна, човешката кръв, омазана до лакътя ѝ, започна да се просмуква в него, освежавайки ръждивия му цвят.
Всичко наоколо стана червено и като че ли замръзна на мястото си. Въздухът замириса силно на желязо. Жената стоеше спокойно и не издаде нито звук, когато видя, че самото дърво е започнало да кърви. Усети допир на плът по пръстите си и бавно свали ръка. С едно рязко и звучно изпукване символът на дървото се разцепи през средата. От кървящата вътрешност на ствола излязоха две стари, съсухрени ръце. Те се хванаха за двете половини на разделения символ и издърпаха след себе си дребно и немощно тяло, цялото покрито с белези. Две мътни очи се вгледаха с благодарност и почуда в жената.
Старата магия започна да действа. Кръвта на крадеца премина през символа в пръстите на съществото и се разля по вените му. Белезите избледняха, изсъхналите коси се изправиха и потъмняха, очите се избистриха. Алената течност, капеща от дървото, обви слабото голо тяло, което се издължи и изправи.
Мъжът, появил се на мястото на кокалестия труп от дървото, изрече:
– Дано да имаш основателна причина да се връщаш тук, дъще.
През това време спътникът на Кръвовладеещата извади от торбата си мях с вода и парче плат. След като изми раната, той вниматално уви дланта си и я притисна между другата си ръка и тялото си. Хвърли бърз поглед към дървото. Запита се колко ли още време ще ѝ трябва да стои с ръка върху знака.
Той не виждаше това, което виждаше тя. И по-добре за него, че не можеше.
– Е, защо се върна? – попита отново слабият мъж.
– Искам да знам защо не мога да си спомня нищо от последната една година – отвърна Кръвовладеещата.
– И затова ме повика тук?
– Не мислите ли, че това е „основателна причина“, жрецо?
– Скъпа моя – отговори жрецът, – би трябвало да знаеш, че премахването на спомените е една доста сложна кръвна магия. Сигурен съм, че си я виждала преди.
– Да, но…
– Ако не пуснеш достатъчно кръв, магията няма да има ефект. Прекалено много обаче ще заличи много повече от предвиденото. Също така предполагам, че ти е известно при какви… обстоятелства правим тази магия.
– Тогава искам да знам какво е моето провинение! С какво съм заслужила забрава, но не и смърт?
– Страхувам се, че не мога да ти дам отговор, дъще. Не аз извърших ритуала, а и не ми е позволено да издам и малкото, което знам. Но знам кой го е направил.
– Тогава ми кажете, жрецо! – настоя тя и кръстоса ръце.
Жрецът се усмихна и я погали по лицето. После внезапно се разгневи, сграбчи я силно за раменете и я завъртя към крадеца.
– Ами ако ти кажа, че този смъртен е част от причината? – изръмжа той в ухото ѝ. – Ако ти кажа, че в момента, в който узнаеш истината, той ще те напусне и никога повече няма да го видиш?
– Какво ме интересува смъртният?
– О, той определено те интересува, дъще! Кръвта ти те издава. Може да тече студена в жилите ти, но аз чувам твоето сърце. Изобщо не се уплаши, когато те хванах, но веднага щом стана въпрос за човека, то започна да бие по-силно. Не можеш да го скриеш.
– Нямам нищо за криене, жрецо! – каза тя, но излъга неуспешно.
– Знаеш, че и ти не си му безразлична, нали? Оттук усещам всяка капка кръв в тялото му. Мислиш ли, че това, което изпитва към теб ще бъде достатъчно, за да не те изостави? Защото аз не мисля така.
– Стига игрички, жрецо! – извика Кръвовладеещата и се отскубна от хватката на слабия мъж. – Ако имам пръст в смъртта на жена му и децата му, просто ми кажете!
– Не е толкова просто, дъще – въздъхна жрецът. – За съжаление никога не е.
Той протегна длан напред. Кръвта по нея изписа редица символи като онези по ръкавите на роклята ѝ. Тя се вгледа в тях внимателно, след което каза:
– Ще разбера какво се е случило с мен, жрецо, запомни това. Ще разбера защо съм била прокудена. Когато този миг настъпи, няма да се спра пред нищо, докато не се разплатя.
– Не бих искал да заставаш срещу мен, дъще – опита се да я заплаши слабият мъж.
– Разбирам. Аз също не бих искала да заставам срещу себе си, след като знам какво се каня да извърша.
Жената отстъпи една крачка назад. Пред очите ѝ жрецът и раната в дървото се стопиха във въздуха, всичко наоколо възвърна цвета си, а дясната ѝ ръка се отлепи от символа.
– Най-накрая! – чу тя зад себе си.
Обърна се и видя, че крадецът се опитва да я прикрие с тялото си. Петима мъже се бяха появили отнякъде и се приближаваха към тях. Единият от тях придържаше с ръка носа си, от който течеше тънка струйка кръв.
– Хората, които очакваше? – попита тя, запретвайки и другия си ръкав.
– Да.
– Ти ли направи това? – продължи тя и посочи мъжа с разбития нос.
– Да.
– Ще можеш ли да го направиш още най-много четири пъти?
– О, да! – усмихна се той широко.
Кръвовладеещата махна небрежно с ръка към пострадалия разбойник. Тялото му се отдели от земята и изхвърча назад. Това беше достатъчно, за да уплаши другите и да даде на крадеца нужните секунди преднина, в които да ги връхлети преди да са извадили ножовете си. Веднага повали един с два удара в корема и главата, после разцепи устната на втори. В мига, когато кръвта се появи по лицето му, жената го събори с поглед право в един от стърчащите в калта корени на дървото.
Останалите двама постъпиха умно за пръв път от много време насам и избягаха.
– Това мина добре – промърмори крадецът, като разтриваше кокалчетата на дясната си ръка. Беше попрекалил с челюстта на единия си нападател.
Но Кръвовладеещата не беше убедена. Тя отиде до мъжа с разбития нос и само с един жест го вдигна на крака, след което го накара да разпери ръце.
– Усещаш ли това? – попита я, а косата ѝ падна пред очите ѝ. – Ръцете и краката ти почват да изтръпват малко по малко. Това се получава, защото в момента карам кръвта ти да се качи в главата ти.
Носът му не беше спрял да кърви, а при тези думи се усили. Разбойникът запищя. Тя го просна на колене и продължи:
– Главата те заболя, нали? Мога да я превърна в червена пихтия, стига само да поискам. Или мога да напълня сърцето ти с кръв до пръсване. Или пък ще я пратя в белите ти дробове, докато не се удавиш в нея!
– Стига толкова! – извика крадецът. – Пусни ги. Не са толкова глупави, че да тръгнат след нас отново.
Тя се наведе над разбойника и прошепна:
– Последвай примера на приятелите ти и се махай оттук. Вземи и тези двамата със себе си. А, и знай, че ти се размина лесно.
– Вещица! – извика разбойникът.
Един светкавичен удар го приспа на място. Тя изобщо не разбра кога спътникът ѝ беше дошъл толкова бързо.
– Трудно разбират, нали? – попита той.
– Нямаше нужда.
– Знам, но ръката и без това ме боли. Хайде, да ги преровим и да се махаме оттук.
– Да ги преровим? – изненада се тя.
– Не, шегувам се – засмя се той. – Така само ще сипем сол в раната. Ръката обаче почна да ме дразни наистина.
– Хайде – каза Кръвовладеещата. – Знам накъде трябва да вървим. Дай да видя раната ти набързо и да тръгваме.
Не му каза нищо за разговора със жреца. Скоро обаче щеше да ѝ се наложи.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , , ,
Публикувано в Разказ, Хаотично, Fantasy

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
Темата на днешния #TBT #Fixtagram е всичко отвъд прозореца и по-нататък. #CatchMeOutside Основно боядисване - направено. Случайни дефекти - все ще влязат в употреба. Предстои червеното. #HalloweenMakeover А междувременно космическата котка създава нови галактики. :D #Caturday #SpaceCat Темата на днешния #TBT #Fixtagram е какъв съм бил и какво съм правил. #PiecesOfMyLife Изтъркване - завършено. Маркиране - готово. Следва боядисване. #HalloweenMakeover
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: