Остров

Тя затвори очи и вдиша аромата на солена вода около себе си. Заслуша се в спокойното плискане на вълните. Усети как сърцето ѝ удължава времето между ударите. Беше напълно сама и сетивата ѝ долавяха всичко наоколо както никога досега.
Когато погледна нагоре, неволно протегна ръка към звездите. Правеше така всеки път, когато идваше на острова. Този път обаче тя виждаше тези звезди за последно.

***

На няколко километра навътре в морето имаше малък остров. Беше наистина малък; едва ли надвишаваше размерите на баскетболно игрище. През горещите часове на деня по-опитните плувци изминаваха разстоянието до него и се излежаваха там около два-три часа, докато си починат и се навеселят, след което се връщаха обратно на брега. Понякога можеха да се видят малки лодки, с които родителите водеха децата си на него.
Островчето беше приятна особеност на този плаж през деня, но вечер никой не можеше да отиде до него. Вълните бяха прекалено силни по това време на годината и на хората не им се рискуваше да се разделят с живота си, макар местните медии не пропускаха да споменават всяко лято по някой и друг смъртен случай. Накратко казано, нощем това парче земя насред водата не представляваше интерес за никого.
Затова тя харесваше това място. Всяка вечер, някъде около полунощ, напук на вълните, вятъра и тъмнината, тя стъпваше на островчето напълно суха. Там отиваше, за да се упражнява необезпокоявана. Правеше го от около месец насам, откакто откри, че може да лети.
Преди пет-шест седмици тя се събуди по-рано от алармата си и в просъница усети, че нещо не е наред. Когато се прозя и отвори очи, тя изпищя. Намираше се на поне половин метър над леглото си, чаршафите се бяха смъкнали от нея, а тя не знаеше дали още сънува, защото всичко беше толкова реално. Алармата я стресна; тогава падна върху леглото си. Този ден не ѝ се налагаше да ходи на работа, така че тя се възползва от свободното си време и го прекара в постоянна паника. Успя да се отърси от уплахата си чак през уикенда, когато реши, че няма смисъл да се завързва за леглото си.
Но след като се прибра в събота вечер и в едно особено добро настроение, тя се изтегна на дивана си и задряма, преди да успее да посегне към дистанционното. Разсъни се минути след това, когато единият ѝ чехъл се изхлузи от крака ѝ и се удари в пода. Отново се рееше във въздуха, но този път не се уплаши много. Успя да сподави виковете си и се опита да слезе по собствена воля. Установи, че ѝ е изключително лесно да се движи във въздуха, стига само да си го представи достатъчно ясно. Когато се приземи като перце на пода, не успя да заспи цяла вечер и прекара часовете до изгрева в размисли и планиране.
На сутринта тя успя да поспи около час и се събуди заредена с енергия за това, което се канеше да свърши през деня. Знаеше, че ако отвори вратата от всекидневната към коридора си, може да очертае трасе с дължина около осем метра. Тя нареди няколко възглавници по пода в случай, че вземе да залитне. После залепи един лист хартия на входната си врата и взе химикалка. Застана в края на трасето и се отпусна. Представи си как се издига бавно нагоре и с изненада усети как краката ѝ се отделят от пода. Сега тя се намираше на десетина сантиметра във въздуха. Тогава започна бавно да се придвижва по дължината на трасето. Разпери ръце встрани от тялото си, за да запази равновесие, но след малко установи, че не ѝ е нужно; сякаш тялото ѝ разбираше независимо от нея къде точно се намира в пространството и автоматично я изправяше. Достигна до края на трасето и се завъртя на място, върна се до вратата и отбеляза една малка чертичка на листа. Всяка чертичка представляваше около петнадесет-шестнадесет изминати в летене метра.
Няколко часа по-късно тя все още се носеше напред-назад във въздуха. Листът на вратата беше изпълнен с дребни чертички и по нейни груби сметки вече беше летяла десетина километра. През цялото време не бе усетила умора. Предполагаше, че летенето ѝ се дължи на някакъв вид разход на енергия, но сега знаеше, че откъдето и да идва тази енергия, тя не е за сметка на приеманата от тялото ѝ такава. Беше пробвала да носи със себе си разни тежки предмети и научи, че усеща тяхната тежест по същия начин, както ако бе вървяла с тях.
Вечерта дойде. Тя отдавна беше приключила с търсенето на някаква горна граница на новопридобитата си способност и сега се беше сгушила на дивана с чаша горещ шоколад. Не желаеше изобщо да разсъждава откъде е дошла тази способност; мисълта я плашеше и без да отделя време за нея. Искаше единствено да разбере доколко може да контролира полета. Остави чашата си на масичката пред нея и се изправи, след което отиде до терасата. Оттам се виждаше морето, както и малкото островче. Тогава ѝ хрумна една идея.
На следващия ден тя се подготви много внимателно: събра фенерче, малка хавлия и няколко шоколадови десерта в една раница, приготви си подходящи за хладната вечер дрехи и отиде на работа. Успя да се прибере малко след залез и бързо се преоблече, след което грабна раницата и излезе. Стигна до морето за половин час. Нямаше много хора, но въпреки това на нея не ѝ се рискуваше, затова тръгна към по-усамотените участъци. Избра си подходящо място зад едни скали и след като се скри сред тях, бързо намери пътя си до водата. След секунди вече беше във въздуха. Оттам, скрита в тъмнината, тя се насочи плахо по посока на острова.
Пътуването ѝ до острова беше безпроблемно, но страхът да не падне във водата не я остави на мира през цялото време. Когато стъпи на пясъка, усети колко силно тупти сърцето ѝ. Настрои алармата на електронния си часовник за след час и пет минути и се залови за работа. Избра си място приблизително в средата на острова и направи малка дупка в пясъка. После включи фенерчето, уви го внимателно в хавлията и го заби в дупката. Вече си имаше сигнална светлина. Извади един от десертите, изяде го за кураж и затвори очи, след което полетя.
Струваше ѝ се толкова естествено да се носи във въздуха онази нощ. Тя имаше чувството, че той я обгръща плътно; сякаш го усещаше по кожата си по-гъст, отколкото когато вървеше по земята като всички останали. Не изпускаше очи от фенерчето, докато се опитваше да разбере дали не може да усъвършенства уменията си в летенето.
Така тя се започна да се измъква всяка вечер до островчето. С времето се научи да лети все по-бързо, като заемаше подходяща аеродинамична поза, усвои добре няколко простички, създадени от нея маневри и намери подходяща височина, за която можеше да каже, че не иска да преодолява. Беше установила, че над тази височина ѝ става прекалено студено, което отвличаше мислите ѝ от летенето, а така рискуваше да загуби контрола си върху полета. Всяка вечер тя прекарваше в това да разбира свободата по-добре от който и да е друг човек и едновременно с това знаеше, че не може да довери тайната си на никого.
Въпреки това тя се надяваше, че някой ден ще може да го направи. А дотогава щеше да ограничава полетите си единствено до и на острова.
Нямаше как да се случи. Тази вечер щеше да промени всичко.
Докато кацаше – нещо, в което ставаше все по-добра, – тя различи неясна дребна фигура до сигналната си светлина. Щом се приземи, фигурата се превърна в малко момиченце, може би на около пет години. Момиченцето се усмихваше весело, седнало на пясъка и облечено в бяла рокличка, а в босите ѝ крачета бяха събрани шепа мидички.
– Вече можеш да летиш! – бяха първите думи на детето. – Това е много добре!
– Какво правиш тук? – попита тя, след което се огледа във всички посоки. – И… как си стигнала до острова?
Момиченцето в действителност беше съвсем сухо, а по брега на острова не се виждаше каквото и да е плавателно средство, с което да беше дошло до острова. Внезапно тя се досети и добави нов въпрос към предишните:
– И ти ли можеш да летиш?
– Не – поклати глава детето. – Просто си бях тук. Както и ти. Преди не ме виждаше, обаче сега можеш. Това е много добре!
– Защо да е добре?
– Защото си готова да се прибереш.
При тези думи момиченцето взе една от мидичките пред себе си и започна да я върти в ръцете си. Изглеждаше и звучеше като съвсем обикновено дете, но определено беше нещо повече.
– Да се прибера къде? – недоумяваше тя. – За какво говориш?
– Звездите са много хубави – каза момиченцето, като погледна нагоре. – Небето е едно голямо тъмно море, в което те са като фарове и ти показват пътя към сушата. Когато се изгубиш за дълго време, ти забравяш откъде си дошла и не можеш да се прибереш. Но винаги гледаш към звездите. Не знаеш, че го правиш, но се опитваш да си спомниш обратния път.
Мидичката падна измежду нежните пръстчета и се чукна звучно в останалите.
– Обаче аз дойдох да те намеря – продължи момиченцето. – И сега те намерих и ти ще можеш да се прибереш!
Тя гледаше усмивката на малкото дете и виждаше в нея единствено щастието от добре свършената работа. Опитваше се да разбере думите ѝ, но не успяваше. Затова коленичи до момиченцето и сложи ръце на раменете му.
– Не знам какво искаш да ми кажеш – прошепна тя. – Помогни ми, обясни ми защо, къде и как би трябвало да се прибера, моля те.
Детето се изправи и отиде при забученото в пясъка фенерче. Докосна го с показалеца си и то засия по-силно. Внезапно светлината образува дебел лъч с височина около два метра.
Тя погледна към брега. Надяваше се, че никой няма да гледа към острова по това време. Сякаш за да разсее опасенията ѝ, момиченцето каза:
– Те няма да разберат нищо. Не се безпокой.
– Коя си ти? – попита тя.
В отговор момиченцето взе най-голямата от своите мидички и протегна ръка към нея. Тя се пресегна да я вземе. Веднага щом я докосна, падна на колене. Спомените нахлуха обратно в съзнанието ѝ, осветявайки мрака на мислите като звезди в нощното небе. По бузите ѝ бавно потекоха сълзи.
– Сега вече знаеш коя си, мамо – каза момиченцето и я прегърна. – Ти се загуби, но аз те намерих. И сега ще се приберем заедно.
– Как ме намери? – единствено тези думи успя да произнесе тя. – Ти си толкова малка, как го направи?
– Ще ти разкажа всичко, обещавам. Само да се приберем.
Тя избърса сълзите си, изправи се и взе дъщеря си на ръце. После се усмихна и каза:
– Извинявай, но не си спомням много добре как се правеше.
– Нищо – засмя се момиченцето. – Ще ти покажа, както ти ми показа на мен.
Пристъпиха към лъча светлина и тя пусна детето на земята. То изпъна дясната си ръка напред, разпери пръстчетата си и бръкна в светлината с дланта надолу. След това се обърна към майка си и каза:
– Мисли за мен, когато го направиш. Така ще дойдеш там, където съм аз.
Момиченцето завъртя ръка и обърна дланта си нагоре. Миг след това се сля със снопа светлина и изчезна в него.
Тя се уплаши, но бързо се опомни. Нарами раницата и застана пред светлината. Знаеше какво е нужно да направи.
Тя затвори очи и вдиша аромата на солена вода около себе си. Заслуша се в спокойното плискане на вълните. Усети как сърцето ѝ удължава времето между ударите. Беше напълно сама и сетивата ѝ долавяха всичко наоколо както никога досега.
Когато погледна нагоре, неволно протегна ръка към звездите. Правеше така всеки път, когато идваше на острова. Този път обаче тя виждаше тези звезди за последно.
– Идвам – каза тя. После докосна лъча.
Усети как светлината обгръща ръката ѝ, а после и цялото ѝ тяло. Погледна отново към звездите. Те ставаха все по-ярки. Тя завъртя дланта си към тях. След толкова време най-накрая щеше да бъде отново у дома…

***

На острова нямаше никой. Тишината беше нарушавана единствено от плискането на вълните в далечината. В средата на малкото парче земя, което изглеждаше още по-нищожно насред толкова много вода, светлината на едно заровено в пясъка фенерче бавно започна да премигва, преди съвсем да угасне.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , , ,
Публикувано в Разказ, Fantasy

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 3-google+_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
Понякога и до това стигам. :) #MagneticPoetry Бира и дюнер: за моментите, в които не ти пука и просто искаш да се наядеш. :D #IDGAF They are so far away, and their light takes so long to reach us... #Watchmen Какво да направя, жените все така се въртят около мен. :D #LadiesMan Днес кръстих този гълъб Гуендолин, ЗАЩОТО МОГА! :D #DailyRandomness Ох, илюстрациите на Кийт Томпсън... :D #ScottWesterfeld #Leviathan Из архивите на телефона ми. #StreetPerformers #Staropramen Суперкотката отново напада! :D #Caturday Моят летен коктейл. :D #GettingMyDrinkOn Когато ме засърбят ръцете. #Megaminx Soft kitty, warm kitty... :D #Caturday Ъгх, толкова е секси. :D #ArtClub Из архива на телефона ми. #SpaceDance Сватбено. :) #WeddingBells Малко по-арт да го докараме. :D #TBT I whispered underneath my breath... #EdSheeran #Perfect "I'm okay with it. It's the right thing." #SupermanUnchained Първата ми разходка. :D #TBT
Из библиотеката ми:
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: