Малцинство

Има ли някой там?
Има ли някой там? Аз… някой там?
Има ли някой там? Това е моята история. Ако я научите, предайте я нататък. Не бъдете като тях. Предайте я нататък.
Преди имах име. Сега съм просто Номер 10642. Номер 10642, доживотно осъден и съответно обречен да прекарам остатъка от дните си в един от новите затвори, построени специално за хора като мен – опитали се да говорят срещу правителството. Дори не съм наясно точно в кой от тях са ме изпратили, защото държат местонахождението им в тайна.
Работя на производствен терминал в металургичен цех към затвора. Това е една от програмите им за рехабилитация, която помага и за обратното интегриране в обществото, но и доживотните могат да се възползват от някаква дейност, различна от гниенето в килията. Политическите затворници сме добра работна ръка. И без това нямаме какво друго да правим, а пък ако откажем дадената длъжност, шансовете да бъдем пребивани от пазачите стават доста по-реални. Аз отговарям за лазерното щанцоване на различни машинни компоненти. Терминалът е свързан с контролно табло някъде извън затвора. Именно благодарение на връзката между тях и частични знания по компютърни науки успях да предам тези думи. Или поне се надявам да съм успял.
Беше преди около десетилетие. Делото. Това, което едва мога да си спомня днес, доколкото мога да вярвам на паметта на един шестдесетгодишен човек, изниква в съзнанието ми подобно на… е, подобно на лъч слънчева светлина, появил се в килията на стар затворник. Знам, че изглежда истинско, но не мога да съм напълно сигурен в това дали всъщност е истинско. Спомням си, че гледах в краката си. Някой ме буташе леко по гърба и ми нареждаше да побързам. Задъхвах се. На ръцете ми имаше белезници. Човекът, който ме побутваше, изведнъж ми каза да спра и ми посочи къде да седна. От този миг нататък всичко ми се изяснява. Останалото само се размива в главата ми като стар, забравен сън.
Не мога да си спомня друго за това как стигнах до този момент. Седях на свидетелската скамейка и се оглеждах на всички страни, но не виждах и не чувах нищо. Знаех, че пред мен има хора, които просто изгарят от желание най-сетне да ме видят доживотно осъден. Знаех, че до мен седи съдия, който още от самото начало е решил точно каква ще бъде моята присъда и сега изпълнява длъжността си от чиста формалност. Всичките ме гледаха с празните си и студени очи. Като от стъкло, помислих си още тогава. Дошли са с единствената цел да видят поредното уредено от управляващите зрелище. Делото беше абсолютен фарс, но на мен вече не ми правеше никакво впечатление.
До мен се доближи хубав тъмносив костюм. Съществото в него може би някога е било истински човек; сега беше най-обикновен адвокат по обвинението. Отвори устата си; все още не чувах нито дума, но ми се стори, че оттам се изтъркаля шепа червеи, които с глух и тъп звук тупнаха на пода пред лъскавите черни обувки под костюма. В следващия миг се сепнах. Този път разбрах казаното:
– Питам още веднъж: имате ли някакви последни думи преди присъдата?
Кимнах и се изправих. Зави ми се свят, но ми мина бързо. Огледах съдебната зала отново. Толкова много лица и до последното вторачени в мен. Само защото съм член на малцинство. Защото не са съгласни с това, което правя. Защото за тях аз трябва да бъда отритнат от спокойното им малко общество, тънещо в проблеми, за които се преструват, че не съществуват. Най-накрая успях да се ядосам подобаващо.
Заех горда стойка, доколкото можах. Бях един стар човек, застанал невъзмутимо пред своите съдници. Най-малкото се надявах, че изглеждам така. Надявах се също така, че ще успея да спечеля ако не сърцата им, то поне вниманието им.
– Никога не съм подозирал, че ще мога да разбера какво е да принадлежа към застрашен от изчезване вид – извиках аз с глас, на който не мислех, че съм способен.
Последвалото мълчание ми показа, че съм избрал подходящото встъпление. Продължих една идея по-уверено и по-спокойно:
– Сега като се замисля, това беше доста преувеличено от моя страна. Едва ли някога ще видя снимката си в Червената книга, а и силно се съмнявам, че ще направят документален филм за мен. Но и без ненужните ми хиперболи действителността за тези като мен си остава такава. Затова ще си кажа всичко, което напира в ума ми, и то така, както го мисля: името ми е без каквото и да значение в момента и обичам да чета.
Това последно изречение ги удари като цунами. Напрежението в залата стана още по-голямо. За мое щастие всички бяха толкова изумени от тази моя проява на наглост и безочие, че не можеха да обелят нито дума. Аз обаче бях подготвял тази своя реч вече месеци и нямах намерение да пропусна последната си възможност.
– Четях заради личното си удоволствие от четенето – казах аз, без да обръщам внимание на гневните погледи. – Не криех това от никого, но и не го афиширах постоянно, за да не ставам свидетел на сцени, подобни на тази тук. Въпреки това ми се струваше, че трудно мога да намеря други хора, които да споделят порока ми. Да, наричам го порок, но не защото признавам, че е такъв. Не защото вярвам, че е нещо неморално, нещо противоестествено и извратено, а защото вие, тези от мнозинството, се държите така, сякаш е. А когато мнозинството поставя етикет на нещо, този етикет има навикът да се отлепя прекалено трудно. Обичам да чета още от малко дете. Имах много повече книги, отколкото приятели, но за мен книгите бяха много по-важни. С годините започнах да се интересувам от всички останали неща, от които би следвало да се интересувам на съответните възрасти, но любовта ми към писменото слово отдавна беше заела основно място в живота ми. Постепенно открих, че ми е трудно да намирам точно тези неща, които бих искал да чета. Затова започнах да пиша. Заради вас сега съм тук, съден заради онези свои мисли, с които не целях нищо друго, освен да накарам хората да се събудят. Да се обърнат към вечната мъдрост на миналите поколения, а не да обърнат гръб на ценностите и да забравят всичко, което се е случвало преди. Всички вие заклеймихте нуждата си от художествената литература и дадохте началото на пожарите. Изгорихте толкова много, но не беше достатъчно, нали? Превърнахте оригиналните мисли в държавна измяна и най-големия кошмар на Оруел в реалност, пък ако ще и с тридесет години закъснение!
– Добре, обвиняеми, успокойте се… – опитаха се да ме прекъснат, но безуспешно.
– Вие не сте нищо повече от бездушни тела! Казват ви какво да правите, кога да се храните и спите, за какво да мислите и в какво да вярвате, и то само защото така е по-лесно! Вие не сте хора, а добитък, с плътта и съзнанието на които се угояват онези над вас! Онези, които се страхуват от идеите на утрешния ден и затова налагат ограниченията си днес. Онези, които стоят зад непристъпните си огради и залостените си врати, а твърдят, че обятията им са отворени за всеки гражданин на държавата. Онези, които всяка вечер спят непробудно върху легла, подплатени с лъжите и неизпълнените обещания, с които някога са ви залъгвали и ще продължават да ви залъгват, докато още са живи. Онези, които се мислят за повече от човеци, а реално са по-низши и от дъждовния червей! Които трябва да стъпчем, вместо да се гърчим под техните крака! Проклети да са и те, и всички вие, които не виждате или избирате да не виждате истината!
Продължих да говоря поне час. Излях всичко, което се беше насъбрало в мен с годините. И без това знаех какво ще се случи с мен – щяха да ме вкарат в изолирана килия като политически затворник до края на живота ми, който едва ли щеше да се забави много. Ето защо реших да се възползвам от тази последна възможност да застана пред аудитория и да призова хората да мислят, вместо да следват сляпо.
Присъдата беше напълно лишена от фактора изненада. Отведоха ме под звуците от ръкопляскане и смях, но и това се очакваше. Не успяха да ме накарат да сведа глава, но и да бяха, щях да се възпротивя с всичка сила срещу тежестта ѝ. Защото знаех, че излъчват делото.
Не знаех кой друг ще заеме мястото ми. Твърде малко останахме, а и да бяхме повече, пак нямаше да е достатъчно. Но може би все съм успял да достигна до нечий приспан ум и да му вдъхна бодрост. И ако по този начин съм осигурил продължаването на борбата, някой ден ще спрем да бъдем малцинство и ще променим статуквото. Ще премахнем онези, които ни загръщат в меките си и удобни лъжи и ще изкараме наяве суровата и неподправена истина. Ще сложим край на летаргията и ще дадем начало на действията, с които да докажем, че сме повече от едни обикновени пионки.
Това си повтарям всеки ден в мрака на килията от десет години насам, за да не полудея. Или може би отдавна съм луд, задето вярвам, че някой отвън още прави нещо срещу правителството, което отне всичките ни свободи в името на изфабрикуваната собствена такава. Тези думи са всичко, което те презират. Същите тези думи ще намерят пътя си до правилните хора, погрижил съм се. Надявам се. Това ми е останало – надеждата. Ако четете това, може би някъде още има някаква искра от нея. А ако някога изляза от този затвор и видя дневната светлина не като част от някакво малцинство, а като равноправен член на обществото, вие ще сте хората, оправдали тази моя надежда.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , , ,
Публикувано в Разказ, Трагично

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
Темата на днешния #TBT #Fixtagram е всичко отвъд прозореца и по-нататък. #CatchMeOutside Основно боядисване - направено. Случайни дефекти - все ще влязат в употреба. Предстои червеното. #HalloweenMakeover А междувременно космическата котка създава нови галактики. :D #Caturday #SpaceCat Темата на днешния #TBT #Fixtagram е какъв съм бил и какво съм правил. #PiecesOfMyLife Изтъркване - завършено. Маркиране - готово. Следва боядисване. #HalloweenMakeover
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: