Уиски

Малките часове между залеза и изгрева са като Бермудския триъгълник на денонощието. В тях човек може да се загуби и да не бъде открит никога повече. Скрит в плаща на тревогите си, ще седи и ще наблюдава как животът забавя крачки, но не спира своя ход. Рядко ще се почувства като част от него обаче; ще бъде просто зрител, загледал се в безкрайна прожекция върху най-голямото платно, което би могъл да си представи.
Говорейки отново за кино, има една стара снимачна техника, при която операторът намазва лещата на камерата с тънък слой вазелин. В комбинация с подходящо осветление се получава един сякаш неземен блясък около заснетия актьор или обект. По този начин визуално се предава усещането за сън или блян, за нещо наистина хубаво, за нещо желано. За героя на тази история бавно пълнещата се чаша имаше същия ефект.
Мъжът прекарваше всяка нощ в извършването на определен ритуал. Дълго избираше музиката, която най-добре да отрази мислите му, след което сядаше пред прозореца и гледаше навън. В един момент навикът му подсказваше, че се нуждае от нещо. Мъжът откъсваше поглед от града зад стъклото и отиваше до кухнята. Там се колебаеше известно време, докато се чудеше коя бутилка да вземе. После грабваше една чаша и проверяваше дали има лед, но както винаги се сещаше, че е забравил да напълни двете форми в камерата на хладилника. Нищо, вече беше свикнал.
Изпиваше по три чаши за около двадесет минути, което, за негово щастие или не, беше цялото време, през което пиеше. Отдавна беше спрял да изпитва удоволствие от това, но не му хрумваше, че би могъл да спре. Действително вярваше, че малкият ритуал ще му донесе някакво спокойствие, а по някакъв начин може би беше така. По средата на третата чаша най-накрая можеше да усети нещо. Размътеният му поглед пречупваше студенината на града и го караше да грее със същия онзи блясък, който някога можеше да види и без да се нуждае от пиенето. Красив, почти спящ град, предлагащ нови възможности със всяко следващо утро. Но тези възможности рядко се превръщаха в нещо повече от блянове.
За мъжът съществуваха само два вида хора. Първите бяха адаптиращите се – онези, които не се отказваха от това да продължават напред, каквото и да се случи. Такъв човек никога не би преклонил глава пред проблемите и изпитанията; щеше да ги преодолее с цената на всичко, но също така щеше да запази своите идеали. Навремето мъжът би нарекъл това „справедливост“. Сега, когато седеше пред гробището на собствените си мечти, „измислица“ му се струваше единственото подходящо име, но не защото не вярваше в хората от първия вид. Той искрено им се възхищаваше и едновременно с това знаеше, че винаги ще принадлежи към втория.
Защо уиски? В началото вкусът не му харесваше, а и едва някога щеше да му хареса. Но той смяташе тази подробност за особено интересна. Горчивината, изливаща се през устните в тялото му всяка нощ отлично напомняше за това как най-хубавите неща в живота толкова често са измамно привлекателни. Отпиваше на големи глътки от чашата в уморената си ръка, а течността малко по малко губеше кехлибарения си цвят, докато изчезваше. Той правеше това с ясното съзнание, че няма да прогони така наречените демони от мислите си. Изобщо не вярваше на приказките, че хората пият, за да удавят мъката си; та нали ако беше възможно, все някой щеше да е успял досега. Не, той знаеше, че сам подхранва тъгата си в омагьосан кръг, който не желаеше да прекъсне. А може би вече не можеше.
Нямаше значение, че уважаваше адаптиращите се хора – в тези часове той ги мразеше в червата и не можеше да се отърси от тази омраза, колкото и да беше очевидно за него, че е напълно безсмислена. Сигурно тя го държеше буден по това време, макар че мисълта беше минавала често през ума му и до този момент не ѝ беше обърнато кой знае какво внимание. Гореше в него, а уискито, въпреки че не я разгаряше, определено я подклаждаше.
Тази нощ щеше да е същата като останалите преди нея. Поне той така планираше. Всъщност и да не го беше планирал, щеше да се случи почти от само себе си. Той намери чаша и затърси сред бутилките. Само след миг чашата се строши при сблъсъка в пода.
Тази нощ бутилките бяха празни. До последната. Нямаше го уискито, което да заеме ролята си на разсейващ фактор. Очите му трескаво се оглеждаха наляво-надясно, сякаш това щеше по някакъв начин да промени липсата на алкохол. Отстъпи крачка назад и изруга от болка – в петата му се заби парче стъкло от бившата чаша. Извади го лесно; не беше нещо сериозно. Стигна до стола с леко накуцване и се облегна на него. Погледна през прозореца от навик. Не трябваше да го прави.
Среднощният ритуал отдавна се беше превърнал в норма. Мислите обвиха ума му като отровен облак. Мъжът се затича към спалнята си, като сам не знаеше защо. Отново стъпи на ранената си пета и този път усети болката по-силно. Кракът му се сви рефлексивно и мъжът падна на пода до леглото. Натърти се доста лошо при удара.
Не можеше да се помръдне, дали защото го болеше, или защото силно се страхуваше от собствените си мисли. Пресегна се едва-едва към леглото и придърпа завивката върху себе си, колкото да не му стане студено. Започна да проклина липсата на уиски, но се спря. Изведнъж се разплака тихо. След двадесетина минути вече беше заспал.
Може би следващата нощ щеше да е различна. Но никой не знае със сигурност. Краят на тези истории никога не е толкова категоричен, колкото ни се иска. Да вдигнем чаша за това да се промени към по-добро.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , , ,
Публикувано в Разказ, Трагично
2 comments on “Уиски
  1. Мария-Магдалена Струмен каза:

    Случайността ме доведе в твоя блог и с голямо усилие прочетох някои от твоите неща.. Не съм сигурна дали не изгубих усета си към литературата след тази „тривиалност“, която бълваш почти ежедневно.
    Не се заяждам, но откровено те съветвам да четеш малко повече качествена литература, която не включва (надявам се) Хорхе Букай, Паулу Куелю и книги тип „10 бързи стъпки да стана по-добър човек“ или, ако и това не помага, да облекчиш литературното поле от присъствието си.
    Надявам се, че не те разстройвам с това, което ти казвам и съжалявам, ако съм била груба. Опитах се да бъда кратка.
    Хубав ден!
    🙂

    • chaoticmindwrites каза:

      Аз, от своя страна, нямам претенции да бъда кратък.
      Когато започнах да пиша, не съм си представял дори за момент, че на всеки ще му хареса да чете всичките „глупости“, които създавам. Думата „глупост“ употребявам в кавички, защото аз така си ги наричам, понеже не желая да се взимам прекалено насериозно. Подобно на повечето хора, решили да се занимават с писане, било то и само като хоби, аз се старая да намеря собствен стил и изказ – начинание, в хода на което всеки на мое място би си позволил да експериментира, както съм правил и ще продължавам да правя. Някои от тези експерименти съвсем естествено няма да са толкова добри, но до последния са свързани по някакъв начин с нещо, което ми е представлявало интерес. Напълно разбираемо е някои да не бъдат толкова харесвани, колкото останалите. Тези, които харесват фентъзи, може би ще предпочетат все още непубликуваната „Пустиня“ пред опита ми за научнофантастичен хорър „Машина“. Всеки с вкуса си; доколкото ми е станало ясно, ти също изхождаш от това разбиране.
      Въпросът е там, че не избирам в какво настроение ще изпадна в даден момент и съответно не избирам за какво да пиша – то просто се случва. Заглавието на блога, претенциозно или не, има за цел да рефлектира точно това. „Уиски“ в частност беше породено от седмица гадости, които ми се струпаха на главата и реших да видя как би изглеждал човек, който отдавна се е отказал да се справя с проблемите си. Няма значение, че историята не е истинска, защото в нея са включени доста елементи от различни действителни случки, на голяма част от които съм бил пряк свидетел, а в значително по-малка част и потърпевш.
      Качествената литература, която (вярваш или не) чета между работа, следване, писане и редовно недоспиване, ме е научила да разпознавам нюансите зад думите и словосъчетанията. Така че когато говориш за бълване на тривиалности и облекчаване на литературното поле от моето присъствие, а след това се опитваш да се измъкнеш с изтърканото „съжалявам, ако съм била груба“, аз не мога да приема това извинение за искрено. Просто няма да му обърна внимание и ще продължавам да си търся „гласа“.
      Ако по някаква причина решиш да прочетеш по-старите ми публикации и откриеш нещо, което ти харесва, това няма да има особено голяма разлика с това да не посещаваш повече блога ми с изключение на някакъв минимален спад в статистиките за посещаемост. Засягал съм тази тема и преди: не пиша за другите, а заради себе си; добрите отзиви от другите са просто бонус. Но когато нападаш отделни елементи от цялостното ми „творчество“ (виж „глупости“ по-нагоре), защото автоматично приемаш, че всичко, което съм написал е в същото качество, аз не мога да не се защитя по някакъв начин. Нямам проблем да приемам критика, все пак това е идеята на коментарите. Когато обаче тази критика е под формата на „това не ми харесва, следователно и на другите няма да им хареса, престани да пишеш“, тя е лишена от всякаква конструктивност и не е нищо повече от оплакване.
      Не съм разстроен от думите ти, а от презумпцията зад тях. Не съжалявам, ако съм бил груб, защото съм се нагледал на подобни критики към много по-установени и по-добри автори от мен и техните отговори са в същия дух като моя, а в редки случаи са доста по-несдържани. А денят ми ще бъде много повече от хубав.

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 3-google+_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
Понякога и до това стигам. :) #MagneticPoetry Бира и дюнер: за моментите, в които не ти пука и просто искаш да се наядеш. :D #IDGAF They are so far away, and their light takes so long to reach us... #Watchmen Какво да направя, жените все така се въртят около мен. :D #LadiesMan Днес кръстих този гълъб Гуендолин, ЗАЩОТО МОГА! :D #DailyRandomness Ох, илюстрациите на Кийт Томпсън... :D #ScottWesterfeld #Leviathan Из архивите на телефона ми. #StreetPerformers #Staropramen Суперкотката отново напада! :D #Caturday Моят летен коктейл. :D #GettingMyDrinkOn Когато ме засърбят ръцете. #Megaminx Soft kitty, warm kitty... :D #Caturday Ъгх, толкова е секси. :D #ArtClub Из архива на телефона ми. #SpaceDance Сватбено. :) #WeddingBells Малко по-арт да го докараме. :D #TBT I whispered underneath my breath... #EdSheeran #Perfect "I'm okay with it. It's the right thing." #SupermanUnchained Първата ми разходка. :D #TBT
Из библиотеката ми:
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: