Разходка

„Следва продължение…“ – това сигурно е най-вбесяващото словосъчетание, на което съм попадал след „Ей сега.“ и „Не съм в настроение.“ и също като при тях двете почти никога не може да се направи нищо по въпроса.
Само дето бих искал да започна от самото начало, преди да стигна до същинската част на тази история. Затова нека се върнем назад във времето с около месец – месец и половина. Петък вечер. Хубаво време. Само за парти. Дори и аз, какъвто съм си забил обикновено, усещах необходимост да изляза и да поживея малко.
Аз партито си го бях намерил отдавна и след цяла седмица мъчения вече чаках с изгарящо слепоочията ми нетърпение да започне. Ето как излъгах родителите си за истинските си планове и в девет вечерта се озовах пред клуб „Mixtape5“ за участието на Apo&Nevena (които познавам, по едно странно стечение на обстоятелствата) и Silent City & 4PK (с които се канех да се запозная, защото съм крайно нагъл тип).
Бях сам. Не успях да си събера компания, защото всички бяха „заети“ с някакви оправдания, които просто минаха покрай ушите ми, тъй като не си струваше да ги слушам. Освен това, че бях сам обаче, бях и първи на мястото! Да не повярва човек! Купих си първия билет за вечерта и взех, че се заприказвах с момчето и момичето на входа, които раздаваха обичайните пропуски под формата на онези гадни ленти, дето са кошмар, когато трябва да ги отлепяш от китките си, особено ако са хванали космите по ръцете ти. Поздравих се с когото трябваше, запознах се с когото трябваше, намерих си прилично място вътре, прежалих девет лева за Jameson, понеже отдавна не бях целувал неговата ирландска огнена благодат с морни и приветстващи устни (ей, каква реклама само) и се приготвих за купона.
Изобщо не бях готов! Така ми скриха шапката, че ми трябваха три дни да се сетя, че не съм ходил с никаква шапка онази вечер! В един момент направо съжалих, че не съм си намерил компания, но съжалението ми трая само този случаен момент. Може би щеше да ми още по-хубаво, ако бях се сетил да си заредя телефона докрай, за да мога да си нащракам колкото може повече снимки. А, и да си бях взел още пари за пиене – нали така и така нямам кола, а и като цяло не мога да шофирам, какво значение има, че съм ударил едно-две в повече?
Както и да е, най-хубавото парти в иначе скучния ми и еднообразен живот все пак трябваше да приключи. За мое огромно щастие имах чувството, че е продължило цяла вечност. Когато най-накрая излязох навън и погледнах колко е часът, установих, че ни най-малко не ми се спи, при все, че беше два и половина сутринта.
Тук вече е ред на същинската част от историята. Най-често съм виждал надписа „Следва продължение…“ в края на епизод от който и да е сериал – всичките го правят. Това особено много ме дразни, не само защото вярвам, че е евтин трик за набиране на зрители за следващия епизод, но и защото почти всеки път решението на поставения пред героите проблем бива открито максимум пет минути след началните надписи. В заключение: този формат ми е противен и не мога да си променя мнението.
След като вече демонстрирах моята ненавист към продълженията, смятам, че ще ме разберете, когато кажа, че нещо подобно ми се случи веднага след партито. Както във финала на „Обичайните заподозрени“, където Чаз Палминтери открива, че Кевин Спейси е Кайзер Созе, в съзнанието ми изникнаха някои елементи от досегашната история, които коренно промениха по-нататъшното ѝ развитие. Ще ги представя по ред на споменаването им досега, за да съм сигурен, че няма да останат незабелязани: сам, с падаща батерия на телефона, без пари и без кола в два и половина сутринта.
Следва продължението на историята ми за най-доброто парти, на което съм бил, в което ще разкажа как цели два часа съм се прибирал пеша от НДК до Студентски град посреднощ поради невъзможност да си намеря транспорт. Защото очевидно съм идиот.
Един момент бе, два часа не са ли малко множко? Ако сте си задали този въпрос, ще се радвам да отговоря. Всичко намира корените си в две много прости пояснения. Първо, аз съм студент в София, родом от Бургас, който не излиза особено често. Второ, за почти трите години, които съм прекарал в столицата, аз съм пътувал с автобус № 94 не повече от четири пъти, като единият от тях беше седмица след моята импровизирана среднощна разходка. По тези причини се разкарах от НДК до Софийския университет; оттам вървях по маршрута на автобус № 280 до УНСС, където най-накрая се осмелих да поема по пряк път и да се прибера в общежитието в четири и половина сутринта.
Ако всеки, на когото му е известно за какво разстояние става дума тук, вече се е насмял, мога да пристъпя към подробностите около непланираното ми приключение.
Извадих късмет, че разполагах с осем процента батерия, които ми бяха повече от достатъчни, за да се ориентирам спокойно с GPS-а до сградата на Ректората. Реших, че така ще е по-добре, вместо да рискувам да се подведа по паметта си, която не може да запомни пътя от точка А до точка Б, но иначе като нищо ще разпознае сюжета на епизод на „Семейство Симпсън“ само по една дочута реплика. Най-малкото имаше чудесна липса на вятър и нямах проблеми с това, че бях навън по риза в началото на април около седмица и половина преди климата да го хване биполярното разстройство.
Но партито наистина си заслужаваше, държа да се знае. Apo&Nevena бяха още по-готини на живо, отколкото клиповете им ги представяха, а и си умирам за качествен drum ‘n’ bass по всяко време на денонощието, така че нямаше как да съм разочарован. Нищожните пет лева за входа бяха най-добре похарчените ми пари за излизане досега и не бих ги дал за друго, дори и да ми предложат самовъзстановяващ се шоколад.
Беше почти три часа, когато се оказах пред Ректората. Сравнително добро време като за неориентираната ми тиква. Тръгнах бодро по Цариградско шосе и за да убия време, прецених, че малко музика не би ми навредила. С незначителните проценти батерия се видях принуден да търся алтернативи. Така се сетих за бирените бутилки.
О, тази песен е прекрасна за разсейване! В оригинала бутилките са деветдесет и девет, но аз започвам със сто, защото е точен квадрат, а пък аз винаги съм точно на косъм от това да откача. Предлагам началните редове, ако някой не знае текста:

One hundred bottles of beer on the wall,
one hundred bottles of beer!
You take one down, pass it around –
ninety-nine bottles of beer on the wall!
Ninety-nine bottles of beer on the wall,
ninety-nine bottles of beer…

Простичка идея, нали? Съвсем елементарна песен, която рядко отнема повече от петнадесетина минути от начало до край. По тази причина въведох малко разнообразие; на всеки десет бутилки спирах да си почина и да се поздравя под формата на диалог.
– Браво, Насе, поредното ти страхотно изпълнение! – казвах си аз.
– Благодаря, Насе, но без теб нямаше да се справя – отговарях си след това, а през това време черната ръка на лудостта обвиваше пръсти около черепа ми.
Така продължих да си пея и да наблюдавам с искрена завист минаващите покрай мен автомобили, а краката ми ме намразваха със всяка стъпка, защото продължавах да си се разхождам сам по никое време. Общо взето всичко минаваше спокойно, докато някъде след четиридесетата бутилка не чух шум от стъпки в листа.
За около десета от секундата си помислих, че има някой наблизо и вероятно не е излязъл навън, за да се порадва на тишината и въздуха в Борисовата градина, която се падаше отдясно на мен – значителен фактор в моментната ми ситуация, по отношение на който се надявах, че няма да доведе до това да стана повод за извънреден репортаж в идните дни. Огледах се наоколо, вече донякъде рационално и готов да бягам напук на неравномерно пулсиращите мускули на бедрата ми, ако се наложи.
Светлината от близката улична лампа насочи вниманието ми към нещо сиво и шаващо с размерите на дланта ми, което първоначално взех за плъх, но се оказа просто таралеж. Спрях се и го погледах известно време, като тихо се смеех на това колко съм глупав, че да се изплаша от нещо толкова сладко. После се усетих, че зяпам таралеж с дебилно ухилената си физиономия в три и двадесет сутринта, осъзнах в колко абсурдно положение се намирам и продължих да вървя напред.
Когато най-после стигнах до спирката на хотел „Плиска“, песента ми вече беше изпята. Говоря, разбира се, за буквалната песен, а не за метафоричната такава. Не бях изморен, може би заради все така хубавото време, може би поради факта, че вече бях стигнал до средата на пътя към леглото ми или пък защото по-рано през деня съм бил ухапан от радиоактивен маратонец, без да забележа. Важното беше, че все още можех да ходя – за това помогнаха главно двете спирки, на които поседях, за да си поема дъх.
Но партито наистина си заслужаваше, държа да се знае. Беше по случай един повод за празнуване, от който успях да се възползвам и след като вече се бях запознал с Масурски, той ме поздрави лично от сцената въпреки това, че на практика бях някакъв съвсем случаен човек. Това не бих заменил дори за чифт палави деветнадесетгодишни японски гимнастички, които на всичкото отгоре са еднояйчни близначки.
Продължавайки надолу към „Г. М. Димитров“, трябваше да премина покрай поне десет кучета, изтегнали се на тревата наблизо. Най-едрото от тях се беше разположило по корем, а останалите го бяха наобиколили, сякаш се канеха да го коронясат за крал на глутницата. Погледът на това куче срещна моя и аз забавих крачка. Спомних си.
Бях между шести и седми клас, на почивка с родителите ми и брат ми. Кучето, което ме подгони тогава, беше значително по-дребно и по-слабо от предводителя на вълчето потомство пред мен, но определено ми остави доста ясен спомен за случилото се. Разчитах на досегашния си добър късмет с таралежа, но бях на един лай от това да се превърна в братовчед му Соник и да си плюя на петите. Някъде след около половин километър сигурно щях да колабирам на асфалта, но не ми пукаше. Знаех, че изобщо не желая да се стига до подобен случай, но и се бях навил за най-лошия възможен такъв.
Кучето водач, което е ужасна игра на думи между другото, но ще я оставя, защото обичам черния хумор, явно реши, че няма нужда да настройва поданиците си срещу мен и ми позволи да мина необезпокоявано през земите му. Вече бях напълно убеден, че в съвсем скоро време ще си платя, задето съм теглил толкова много карма на кредит.
Докато стигнах до метростанцията на „Г. М. Димитров“, където също си починах на спирката, аз реших да се захвана с любимото си занимание, когато съм така близо до това да се развикам от скука. Започнах да се порицавам. Беше прекрасно! Измислях изцяло нови начини да се нарека „тъпанар“, подигравах се на неспособностите ми да предвидя възможните грешки в плановете ми за вечерта, а когато се изморих, минах на лесните мишени и обърнах внимание на това какъв неудачник съм в личен план.
От „Г. М. Димитров“ тръгнах с крещящи от болка ходила отново по маршрута на двеста-и-осемдесетката, главно защото беше по-добре осветено от другата възможност. Съжалявах единствено, че не съм си обул удобните стари маратонки – имах чувството, че пръстите на краката ми ще се взривят в проклетите кецове. Измислих оригинална песен със заглавието „Какво ще направя, когато се прибера?“, която за съжаление не успях да си припомня на следващия ден, но на практика повтарях въпроса „Какво ще направя, когато се прибера?“ два пъти, отговарях с някаква рима накрая и завършвах с „Това ще направя, когато се прибера!“ Следващия път ще си заредя телефона докрай.
Бях толкова скапан от ходенето, че когато минавах до УНСС в четири и нещо, не мислех за нищо друго, освен за това как ще се просна в леглото си и най-сетне ще умра. На около петдесет метра преди да стигна бар „Umbrella“, по средата между мен и бара спря кола. Стана ми любопитно, защото не виждах причината да спира там – нищо не беше отворено. От колата излезе едва разпознаваем силует на момче, по груба преценка на моите години. Тогава се случи нещо, което мога да нарека единствено изумително.
Внезапната струя повръщано, която се изстреля от устата на този бъдещ културен деец, беше по-дълга отколкото той беше висок. Трая само две секунди, но дори за това време аз не можах да я видя като нещо по-различно от визуалната интерпретация на кулминационния завършек на една обичайна студентска вечер. В тези кратки мигове аз усетих поетична връзка между мен и горкия индивид, който изчезна някъде в сенките, за да довърши започнатото. И двамата бяхме прекарали една прекрасна вечер и сега си получавахме последиците от грешките. Подминах го и тръгнах по прекия път.
На финалната права се отбих за около минута през „Фантастико“, за да си взема вода, понеже усещах, че гърлото и езикът ми се превръщат в стари подметки. Изпих я, докато стигна до входа на блока си, след което влязох и щях да се разплача от щастие, защото за разлика от обикновено този път асансьорът работеше и не ми се налагаше да лазя до осмия етаж. Прибрах се в четири и половина, отлепих обувките и чорапите от краката си и се измих от кръста надолу с леденостудена вода срещу мускулната треска на сутринта. После осъществих най-съкровеното си желание – легнах си!
И… прекарах още половин час в ровене из развлекателни сайтове, защото не ми се спеше. Учените наричат този феномен „ама че простотия“ и аз съм съгласен с тях.
Но партито наистина си заслужаваше, държа да се знае. Изпълнителите, музиката и настроението бяха на ниво, за първи път не ми призля от минаващия през органите ми бас от колоните и все още си спомням с усмивка на уста колко хубаво ми е било онази вечер. Продължението на вечерта обаче беше по-гадно и от тези в сериалите.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , , ,
Публикувано в Епично, За Кутията, Комично, Разказ

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 3-google+_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
Понякога и до това стигам. :) #MagneticPoetry Бира и дюнер: за моментите, в които не ти пука и просто искаш да се наядеш. :D #IDGAF They are so far away, and their light takes so long to reach us... #Watchmen Какво да направя, жените все така се въртят около мен. :D #LadiesMan Днес кръстих този гълъб Гуендолин, ЗАЩОТО МОГА! :D #DailyRandomness Ох, илюстрациите на Кийт Томпсън... :D #ScottWesterfeld #Leviathan Из архивите на телефона ми. #StreetPerformers #Staropramen Суперкотката отново напада! :D #Caturday Моят летен коктейл. :D #GettingMyDrinkOn Когато ме засърбят ръцете. #Megaminx Soft kitty, warm kitty... :D #Caturday Ъгх, толкова е секси. :D #ArtClub Из архива на телефона ми. #SpaceDance Сватбено. :) #WeddingBells Малко по-арт да го докараме. :D #TBT I whispered underneath my breath... #EdSheeran #Perfect "I'm okay with it. It's the right thing." #SupermanUnchained Първата ми разходка. :D #TBT
Из библиотеката ми:
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: