Недей

Вечерта не можеше да бъде по-съвършена. Времето – приятно и топло, с по някой и друг полъх на лек вятър, колкото да не е задушно; улиците – оживени, но не и гъмжащи от хора. От двадесетина минути насам, откакто беше приключила театралната постановка, билетите за която успяха да намерят в последния момент, двамата се разхождаха и обсъждаха играта на актьорите и силните моменти на пиесата. Той я беше прегърнал през раменете с дясната си ръка, а тя беше вплела пръстите на лявата си ръка в неговите.
Казано накратко, тази вечер беше просто идеална. Това правеше нещото, което той се канеше да каже още по-трудно.
Как откриха свободна пейка, не можаха да разберат. След като седнаха, тя се сгуши в него и отпусна глава на гърдите му. Уж заслушана в шумолящите наблизо листа, помръдвани от вятъра, тя каза:
– Явно представлението те е развълнувало много.
– Защо мислиш така? – попита той, а мислите му бяха внезапно прекъснати.
– Защото ти чувам сърцето – отвърна тя. – Толкова бързо бие. Не ми се вярва да е заради разходката, макар че ако е така, ще трябва сериозно да си поговорим за това как ще те вкараме във форма.
Обикновено той би се разсмял, но сега не го направи. Именно така тя усети, че нещо не е наред.
– Хей, добре ли си? – започна да се притеснява тя.
– Да, да, нищо ми няма.
При тези думи обаче той се надигна на мястото си. В следващия миг седеше обърнат към нея. С треперещи ръце обгърна нейните; после погледна в двете красиви сини очи и каза:
– Има нещо, което трябва да чуеш. Нещо, свързано с миналата седмица.
През красивите очи пробягна изненада.
– Виж – побърза да се намеси тя, – говорихме за това тогава. Не е станало нищо, разбра ли? Онова, което казах, наистина не беше уместно. Познаваме се отскоро и…
– Почакай – прекъсна я той. – Нека все пак кажа, каквото имам за казване, съгласна ли си?
В отговор тя кимна бързо. Той въздъхна и поде наново:
– Наистина става въпрос за миналата седмица. Тогава не реагирах правилно, а и не се опитах да обясня защо съм реагирал така. До тази сутрин не спирах да мисля за думите ти; едни съвсем простички две думи, които, незнайно как, носят толкова голяма тежест със себе си. Бих искал, ако ми позволиш, разбира се, да се извиня за държанието си тогава и да ти обясня всичко, доколкото мога.
– Естествено, че ти позволявам. Изобщо нямаше нужда да ме питаш.
Той се усмихна. Ръцете му вече не трепереха.
– Работата е там, че през последните две години и половина аз бях напълно неспособен да си представя, че някога бих могъл да срещна жена като теб – каза той. – От четири месеца насам обаче ти не си спряла да ме опровергаваш и не знаеш колко съм ти благодарен за това. Истината е, че миналата седмица не се ядосах на теб, а на себе си. Не можах да повярвам, че все още ме е страх от тази дума; от думата с „о“. А ти наистина заслужаваш да я чуеш.
Тя го гледаше, като почти не се беше помръднала. Очите ѝ бавно се бяха навлажнили. Не знаеше какво предстои, но и не смееше да го прекъсне.
– Всичко е заради нещото, случило се преди две години и половина – продължи той, като си наложи да не се страхува от думите си. – Когато останах сам, думата с „о“ сякаш изчезна. В един момент дори не вярвах, че някога е съществувала. Но не е така, нали? Тя съществува заради теб, за да мога да повярвам отново в нея. Когато ти я изрече обаче, аз разбрах, че все още се нуждая от известно време, за да мога да ти отговоря така, както заслужаваш. Затова искам да те помоля за нещо. Недей да ме гледаш така влюбено. Недей да излизаш с мен повече. Недей да ми говориш и най-важното: недей да ми казваш, че ме обичаш. Недей да правиш всички тези неща, но само и единствено докато най-накрая не ги заслужа. А дотогава ще събирам смелост да ти кажа това, което ти ми каза миналата седмица. Само ме почакай.
Ръката ѝ се измъкна леко от неговите и избърса сълзите ѝ. Тя се приближи до него и след една кратка целувка прошепна:
– Ще те чакам само при едно условие.
– Какво е то?
– Недей да се бавиш. Недей да се бавиш, защото не мисля, че ще мога да издържа дълго без да правя всичко това.
Вечерта мина, както всички останали преди нея. Може би не е била толкова съвършена, колкото изглеждаше в началото. Но онази вечер, която ги очакваше само десет отметки на календара по-късно, със сигурност щеше да им се стори такава.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , , ,
Публикувано в Разказ, Романтично

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
Темата на днешния #TBT #Fixtagram е всичко отвъд прозореца и по-нататък. #CatchMeOutside Основно боядисване - направено. Случайни дефекти - все ще влязат в употреба. Предстои червеното. #HalloweenMakeover А междувременно космическата котка създава нови галактики. :D #Caturday #SpaceCat Темата на днешния #TBT #Fixtagram е какъв съм бил и какво съм правил. #PiecesOfMyLife Изтъркване - завършено. Маркиране - готово. Следва боядисване. #HalloweenMakeover
%d bloggers like this: