Бонбони

Струва ми се, че ще бъде добре да уточня нещо. Не смятам, че мога да се нарека „киноман“, но определено мога да заявя, че обожавам филмите. Дай ми интересна история в какъвто и да е формат и аз ще отделя време, за да я запомня в най-малките детайли, да я интерпретирам по всевъзможни начини, да намеря всякаква странична информация, свързана с нея. Разбира се, най-лесно мога да направя това с някой филм. Ето защо доста хора биха ме нарекли „киноман“ – дума, от двете страни на която не пропускам да сложа кавички, защото не съм много съгласен с нея, поне по отношение на мен. Не е като да се обиждам, просто не смятам, че ме описва достатъчно добре.
Така, след това уточнение мога спокойно да карам по същество: това е един от най-любимите ми филмови моменти. Филмът е „Добрият Уил Хънтинг“, а съответната сцена е така дълбоко запечатана в съзнанието ми, че съм неспособен да говоря за нея, без да приема, че всеки срещу мен я е гледал. И уводният параграф изгуби смисъл.
След като Уил (в ролята Мат Деймън) защитава своя приятел Чъки (в ролята Бен Афлек) в харвардския бар, като същевременно демонстрира феноменалния си интелект, Скайлар (за последен път: в ролята Мини Драйвър) е толкова впечатлена от него, че му дава номера си. Бих могъл да разисквам с часове речта на Уил, с която той изцяло деконструира нахакания студент, опитал се да злепостави приятеля му, но не това е онази част от сцената, която имам предвид. Става дума за нейния завършек, за следния отрязък от един почти незапомнящ се на фона на останалите диалог:

Скайлар: Това е телефонният ми номер. Може да излезем на кафе някой път?
Уил: Ами да, или пък може да се видим и просто да хапнем карамелени бонбони.
Скайлар: Какво?
Уил: Като се замислиш, това е също толкова случайно, колкото пиенето на кафе.

Бяха ми необходими някъде около петдесет гледания, две-три сериозни промени в личния ми живот и една особено самотна вечер, за да разбера колко гениален е този отговор. Гениален е, защото ми показа, че животът е много по-голям от нищожните рамки, в които се опитвам да го побера. Ще се постарая да обясня по-подробно.
Аз съм един от онези хора, които само привидно действат спонтанно. Зад всяко мое „непринудено“ решение стоят няколко минути трескави пресмятания на възможни изходи от всяка една избрана алтернатива. Почти всички хора правят същото, но аз го правя постоянно, дори когато се налага да реша нещо съвсем просто, например какво да вечерям или дали има смисъл да си взема чадъра, ако се очаква да вали чак след като съм се прибрал. Ако тези два примера изглеждат тривиални, за мен определено не са, но не възнамерявам да губя ничие време с подробности около месечния ми бюджет и здравословното ми състояние в зависимост от метеорологичните условия.
Когато ситуацията е по-сериозна, или поне аз я възприемам като такава, нещата стават много по-сложни. Нямам предвид обезвреждане на експлозиви или спиране на внезапен кръвоизлив при инвазивна хирургическа интервенция, но за мен е не по-малко стресова ситуация например да говоря пред напълно непознати хора, когато знам, че до един ме гледат и оценяват с немигащите си осъдителни очи и ето нà, притесних се само при мисълта за това и сега не мога даже да сложа край на изречението, защото не съм сигурен как ще продължа по-нататък! Та… може би имам нужда от малко повече опит.
Това, което се опитвам да кажа и не успявам, защото проклет да съм, ако говоря в прав текст и без заобикалки, е че нямам никаква представа как да се държа, когато не съм напълно наясно със ситуацията. И тук е големият ми проблем – не понасям да не разбирам нещо. Особено когато съм го разбирал през по-голямата част от живота си.
Не искам да звучи все едно се хваля с това, но обикновено ми трябва само един разговор, за да мога да определя нещо интересно за човека срещу мен. Дори не трябва да има нещо общо с темата на разговора. Просто съм способен, и аз не знам как, да го видя. При това в повечето случаи е доста конкретно: „Това момиче обича да пътува, но по-често на запад.“ или „С този тип ще ми е забавно да се напием.“ и така нататък. По-късно, когато потвърдя това, не се изненадвам, защото съм си направил заключението толкова бързо и автоматично, че понякога не си спомням да съм го правил изобщо. Удобно е; винаги е полезно да разбера някои неща за своя събеседник.
За теб обаче не разбрах абсолютно нищо. А това отдавна не ми се беше случвало.
Ако по някакъв начин изглежда, че досега съм говорил само за себе си, то това е в голяма степен вярно, но само защото не знам как бих могъл да обясня другояче колко несигурен човек съм в действителност. Смразявах се от ужас при всяка възможност да ми се наложи да говоря с непознат човек. Имах си цяла купчина причини да съм такъв и все още си я имам, нищо че спрях да си я влача с мен насам-натам. И тогава взе, че се появи ти и ме върна, макар и без да искаш или знаеш, обратно към онези дни.
Признавам си отсега, че няма никакъв начин да те познавам само след един кратък разговор лице в лице и седем-осем чата. Но аз не успях да те разгадая в самото начало и оттогава не си излязла от главата ми. Решението е очевидно: за да науча нещо повече за теб, трябва да говоря с теб, само че мисълта за това ме ужасява, защото ти си не само красива, но и умна, а тенденцията при момичетата с тази комбинация от качества е да бягат от мен. И това не е достатъчно, ами на всичкото отгоре обичаш да четеш и да пишеш, което прави вероятността да ми обърнеш по-сериозно внимание още по-нищожна, тъй като в незапомнени времена преди раждането ми някой друид явно е решил да ме прокълне в резултат на внезапно видение за мрачното бъдеще и сега пророчеството, което твърди, че няма да намеря момиче като теб до края на живота си, очевидно ще бъде изпълнено за пореден път и светът ще бъде спасен от щастието ми.
Пак започнах с дългите изречения. Извинявай, че съм толкова нервен. Просто не мога да си представя, че бих могъл да ти направя каквото и да е впечатление. Затова и се колебая да те заговоря. Чудя се какво ли бих могъл да ти напиша, когато виждам, че не си на линия, но се спирам от това да напиша и една дума, когато си. Няма защо да се изненадвам – и онази вечер си глътнах езика, а после те предупредих, че се каня да флиртувам с теб, защото сметнах, че ще бъде честно да ти дам шанс да се измъкнеш от разговора. Но не е необичайно за мен да се саботирам сам. Ти се оказа най-интересният човек, когото не познавам – ситуация, която и в момента не мога да си обясня.
В опит да разбера нещо повече за теб изчетох двата ти блога от начало до край. Дори се постарах да спазвам хронологичния ред на публикациите ти, за да видя как истинското ти лице постепенно се прокрадва през редовете. И знаеш ли какво? Ти си много повече от това, което бих могъл да си представя, колкото и изтъркано да ми звучи това. Изпитах огромно облекчение при тази мисъл и едновременно с това съвсем се отчаях, защото разбрах, че шансовете да ме забележиш така, както аз забелязах теб, отдавна се разминават по стойност. И ето как продължавам… не, чакай. Един момент.
Какво стана тук? Започнах да говоря за филми и любими сцени; как стигнах до това пак да се самосъжалявам? Всъщност май знам отговора – отново съм започнал да се престаравам с разсъжденията си. Е, стига ми толкова мислене. Омръзнало ми е непрекъснато да се страхувам от някакъв си хипотетичен провал и да правя планове за стъпки, които никога няма да предприема. А и откъде мога да знам, че и ти не изпитваш същото? Че и ти, също като мен, си прекалено обсебена от собствените си страхове, за да надникнеш зад безопасността на отдавна построената стена? Затова се реших и започнах да ти пиша. И се радвам, че го направих, защото си невероятна.
Кой знае, може би нищо няма да се получи. Може би няма да се съгласиш да се видим и да си поговорим, или ще го направиш, а после ще разбереш колко потресаващо скучен и/или глупав съм. Може би всеки от нас ще си продължи напред сам, а може би ще станем просто приятели. Това не е никак лошо. Хубаво е да бъдеш нечий приятел.
И въпреки това има една възможност да ме харесаш така, както аз харесах теб. Ще си говорим на всякакви теми, които ни интересуват, ще ходим на различни места, които ни допадат. Не е изключено да се събираме с общи приятели и да правим нещо заедно, а от време на време, когато си въобразявам, че никой не ме вижда, тайно да поглеждам към теб и да си мисля колко обезоръжаващо чаровна и забавна си тази вечер. Бихме могли да отидем на караоке, да кажем. Обичам да ходя на караоке; нямам особено добър глас, но пък компенсирам с шутовщини. И така, ще изляза, ще изпея нещо и сигурно ще се направя на маймуна, но ще знам, че ме гледаш. Ще ми се смееш през цялото време, а тухлите от стената ти бавно ще поддават и ще падат една по една. Тогава ще те видя такава, каквато си, а хората около нас внезапно ще изгубят значение за един миг, оставяйки двама души, забравили да се страхуват. А после… после ще му мислим. Не е хубаво да се мисли много в подобни моменти.
Естествено, аз осъзнавам, че няма как да се случи точно такова нещо. Животът не може да бъде побран в няколко сантиментални кадъра. Да спре музиката, да заглъхнат гласовете, да се приближим един към друг на забавен каданс – това го има само по филмите. Ние, истинските хора, сме толкова по-несъвършени от холивудските идеали с десетхилядидоларовите усмивки и перфектните отговори на всички въпроси, че не мога да разбера защо все още се опитваме да им подражаваме, например като си определяме срещи на кафе. Да, и аз съм го правил преди, но тази сцена спокойно може да се озове на пода в монтажната и никой няма да забележи това, ако историята е добре разказана. Освен това не пия кафе. Но ти пиеш, а аз бих се радвал да ти правя компания някой път.
Обещах си, още докато обмислях какво точно да напиша, че тези думи ще стигнат до теб. Ще ги прочетеш или ще ги чуеш от мен, а може и да има някакъв друг начин, знам ли. Надявам се, че няма да ме разбереш погрешно, защото в наши дни подобни откровения са толкова рядко срещани, че обикновено са причина за издействане на ограничителна заповед. Ето затова, преди да приключа, ще се опитам да поправя тази възможна интерпретация на думите ми и ще ти задам един най-обикновен въпрос.
Искаш ли да хапнем карамелени бонбони някой път?

Прочетено на „Пощенска кутия за приказки“!

Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , , ,
Публикувано в За Кутията, Откровение
3 comments on “Бонбони
  1. Toni каза:

    Беше много, много въздействащо като го прочетоха във вторник…

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 3-google+_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
Бира и дюнер: за моментите, в които не ти пука и просто искаш да се наядеш. :D #IDGAF They are so far away, and their light takes so long to reach us... #Watchmen Какво да направя, жените все така се въртят около мен. :D #LadiesMan Днес кръстих този гълъб Гуендолин, ЗАЩОТО МОГА! :D #DailyRandomness Ох, илюстрациите на Кийт Томпсън... :D #ScottWesterfeld #Leviathan Из архивите на телефона ми. #StreetPerformers #Staropramen Суперкотката отново напада! :D #Caturday Моят летен коктейл. :D #GettingMyDrinkOn Когато ме засърбят ръцете. #Megaminx Soft kitty, warm kitty... :D #Caturday Ъгх, толкова е секси. :D #ArtClub Из архива на телефона ми. #SpaceDance Сватбено. :) #WeddingBells Малко по-арт да го докараме. :D #TBT I whispered underneath my breath... #EdSheeran #Perfect "I'm okay with it. It's the right thing." #SupermanUnchained Първата ми разходка. :D #TBT Red eyes, take warning. #DailyRandomness
Из библиотеката ми:
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: