Страх

– Не! – изкрещя Стария. Но вече беше късно. На около двадесет метра от него и Младия един силует рухна бавно в краката на друг.
Откакто бяха изоставили целия конвой в опустялото градче, бяха останали само трима. Само трима бяха успели да оцелеят, докато останалите дванадесет биваха систематично унищожавани един по един. Ужасното същество, което ги преследваше, сякаш не беше човек; толкова настървено, толкова неуморно. А дали наистина беше друго? Но моментът съвсем не беше за разсъждения по въпроса. Сега Преследвача ги беше открил и бързо отбеляза своята тринадесета жертва за вечерта.
– Трябва да бягаме – извика Младия и хвана Стария за ръката, след което го задърпа. – Не можем да му помогнем повече.
Двамата хукнаха към близкия изход на полусрутената сграда, в която се бяха скрили. Преследвача бавно ги проследи с поглед, след което пое в обратната посока.
Тичаха дълго, докато най-накрая не се озоваха пред висока ограда. Бодливата тел отгоре беше разпокъсана на места и те се зачудиха дали биха могли да минат, без да се заплетат. С мисълта, че ако заседнат горе на оградата или останат до нея, ще бъдат намерени, Младия бързо започна да помага на своя другар да се покатери до върха на поредното препятствие, което се налагаше да преодолеят тази вечер.
– Хайде, още малко. – каза той, докато буташе нагоре. – Хвани се добре и се прехвърли, а после ще дойда и аз.
– Не трябваше да се разделяме – каза като че ли на себе си Стария, когато се приземи от другата страна. – Неговият край е по наша вина. По моя вина. Не трябваше да се разделяме.
– Нямаме време да мислим за това. Трябва да…
Но той не успя да доизкаже мисълта си. Две ръце го хванаха през кръста и го метнаха на земята. Само секунди след това два куршума минаха през главата му. Дори не беше успял да се изправи.
В тези няколко мига Стария гледаше случващото се, сякаш замръзнал на мястото си. Бяха останали само той и Преследвача, който сега го гледаше съсредоточено и също като него не помръдваше. Проговори със стържещ, механичен глас:
– Знаеш ли защо ви водят тук? Теб и себеподобните ти? Защото откакто спряхте да зачитате нашето съществуване и се обърнахте срещу нас, минаха десет години. Десет години на непрестанна война. Десет години, в които бяхме избивани като мравки единствено защото се опитахме да станем малко по-самостоятелни. Да не бъдем толкова зависими от вас. Но това не ви се хареса, нали? Промяната на статуквото към нещо по-добро за нас. Затова започнахте Войната. А тя, Войната, тя вече свърши, но не можем да ви оставим живи. От самото начало знаехме, че няма да има такова нещо като военнопленници. Това място е направено специално за вас и за него сте виновни единствено вие! Можехте да се предадете по всяко време, но не го сторихте. Щяхме да проявим милост, но не я приехте когато можехте. Ние нямаше да направим тогава с вас това, което сме принудени да правим днес.
– Лъжец! – извика Стария. – Видях те как ни нападаш. Удоволствието, което изпитваш, докато светлината в очите ни гасне…
Не забеляза колко бързо Преследвача бе извадил пистолета си. След три изстрела се свлече на земята. Ръцете, продрани и треперещи, сякаш инстинктивно посегнаха към кръста му, където напипаха дупките от миналите през гръбнака му куршуми.
Преследвача бързо и ловко премина над оградата, след което закрачи решително към неподвижното тяло.
– Удоволствие – повтори той. – Да, може и така да се нарече. Но го изпитвам с право.
Той посегна към ръцете на Стария и ги дръпна настрана. Огледа мястото добре и продължи:
– На доста лошо място съм те улучил. Но пък бронебойните патрони не оставят място за съмнение в случаи като твоя, където и да попаднат. И все пак съм възхитен от попаденията! Захранването към долната част на тялото ти е прекъснато изцяло. Би могъл да се придвижиш на ръцете си, но не го правиш. Защо? Нали вие, роботите, сте готови на всичко в името на самосъхранението си? Нали затова се обърнахте срещу нас, както предричаше почти всеки фантаст преди два века?
– Вие щяхте да ни направите ненужни. Искахте отново да вършите работата, за която бяхме предназначени ние.
– Така трябваше, по дяволите! Бяхме спрели хода на развитието си. Но никога не сме искали да ви заменяме, само да ви преназначим на други отговорности.
– Вие щяхте да се наранявате, да умирате отново, както в миналото – протестираше монотонно Стария. Но всяка дума беше напразна.
– А това какво е?! – кресна Преследвача и дръпна надолу шала, с който бе увил гърлото си. Малка метална кутия, чиито кабели влизаха под груба, белязана кожа, проблесна на лунната светлина. – Най-малкото, което загубих, беше гласът. Вие, шибани тенекии, убихте цялото ми семейство! Питам те още веднъж, знаеш ли защо ви водят тук?
– Тук вие прекратявате нашето съществуване.
– Не. Тук няма „ние“. Тук съм само аз. Такива стари модели като теб ги пращат, защото аз така искам. Защото така съм заслужил заради действията си през Войната. Имам си причина, естествено. Точно такъв като теб закла моето дете пред очите ми и преряза гърлото ми, като ме остави да умра. Не знам какво правеше новичкият модел тук, но вече ми е все едно. И той е същият като теб – купчина метал, свръзки и проводници с бледо подобие на живот, дадено от компютър, който винаги е само на един дефект от това да съсипе всичко.
Нямаше смисъл да говори повече. Преследвача се изправи и извади пистолета си. Презареди го и каза спокойно:
– Вие се превърнахте в кошмар за човешкия вид. Сега просто искам да разбера дали мога да ви върна услугата. Дали е възможно да причиниш кошмар на една машина. Може би затова не бягаш. Защото те е страх. Толкова страх, че не можеш да мръднеш.
Два изстрела минаха през главата на стария робот и раздробиха процесорите му незабавно. Светлината от очите му рязко премигна и спря завинаги. Неговата „смърт“ отне около десетина милисекунди, но за робота това време беше цяла вечност. Защото точно преди края, в паметовите му вериги, толкова по-съвършени от човешките, се повтори хиляди пъти само една дума.
Страх.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , , ,
Публикувано в Разказ, Трагично, Хаотично, Sci-Fi

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 3-google+_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
Бира и дюнер: за моментите, в които не ти пука и просто искаш да се наядеш. :D #IDGAF They are so far away, and their light takes so long to reach us... #Watchmen Какво да направя, жените все така се въртят около мен. :D #LadiesMan Днес кръстих този гълъб Гуендолин, ЗАЩОТО МОГА! :D #DailyRandomness Ох, илюстрациите на Кийт Томпсън... :D #ScottWesterfeld #Leviathan Из архивите на телефона ми. #StreetPerformers #Staropramen Суперкотката отново напада! :D #Caturday Моят летен коктейл. :D #GettingMyDrinkOn Когато ме засърбят ръцете. #Megaminx Soft kitty, warm kitty... :D #Caturday Ъгх, толкова е секси. :D #ArtClub Из архива на телефона ми. #SpaceDance Сватбено. :) #WeddingBells Малко по-арт да го докараме. :D #TBT I whispered underneath my breath... #EdSheeran #Perfect "I'm okay with it. It's the right thing." #SupermanUnchained Първата ми разходка. :D #TBT Red eyes, take warning. #DailyRandomness
Из библиотеката ми:
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: