Непукизъм

Дребничкото момиче с бърза крачка се провираше между хората. Повтаряше си наум, че пак ще закъснее и се ядосваше на себе си, че е изпуснала автобуса буквално за пет секунди. От навик погледна към телефона си за може би седемнадесети път, сякаш очакваше изминалите след уречения час минути да са станали по-малко от последното надничане насам.
Денят беше слънчев и топъл, съвсем не като всеки друг ден от началото на март насам. Хората се разхождаха навън облечени точно като за пролетта, която все още технически погледнато не беше дошла, но в такова хубаво време на никого не му пука за такива излишни подробности. Особено на несресания тип с тъмните очила, който се беше настанил на една от малкото пейки на сянка и ровеше из телефона си в търсене на подходяща музика.
Тъкмо при него пристигна забързаното момиче.
– Извинявай, че закъснях… – тръгна да казва тя, но той я прекъсна, като вдигна ръка. След това нави слушалките си и ги прибра заедно с телефона в джоба на ризата си. Продължи да гледа напред.
Момичето седна на пейката и попита учудено:
– Да не ми се сърдиш?
– Първо правило: не се извинявай за закъснения, освен ако поводът не е от официално естество, а понякога дори и тогава – издекламира той сякаш на въздуха пред себе си.
– О, значи започваме! – зарадва се момичето и започна да бърника в чантата си. Извади малък бележник и след като се обърка с розовия гребен, измъкна един не по-малко розов химикал, с който трескаво задраска в бележника.
– Какво правиш? – попита я той, без да я поглежда, макар че по всяка вероятност само изглеждаше така. Сигурно я наблюдаваше изпод очилата.
– Записвам си – отговори тя, но се спря. – Или не трябва? Няма ли да е по-добре, ако си записвам?
– Второ правило: не давай обяснения на никого за нищо, докато не те попитат.
Сега вече се обърна към нея и продължи:
– Ти искаш ли да си записваш?
– Ами, да.
– Тогава си записваш и толкова. Не е нужно да ме питаш. Виждаш ли колко е лесно?
Химикалът звучно продължи да изпълва бележника с разтеглен почерк, при който две или три думи заемаха цял ред. Тя, разбира се, можеше да пише и по-пригледно, но бързаше, този път не от липса на време, както обикновено, а от наличие на интерес.
От доста време насам тя беше забелязала, че се притеснява прекалено много за разни маловажни неща. Това в комбинация с навика ѝ да е винаги любезна и дружелюбна с всички беше започнало да я натоварва. В един момент даже се беше усетила, че се дразни за най-малката дреболия и това ужасно я обезпокои.
Решението беше елегантно и семпло. Тя можеше да се обърне за помощ само към един човек – олицетворението на самия непукизъм. В замяна на безценните му съвети трябваше да му предостави единствено едно шоколадово яйце. Той се съгласи още преди да е наредил падналия му се пъзел.
Момчето прокара пръсти през косата си, очевидно без да вярва, че прави нещо по въпроса с нейното привеждане в ред, и заговори отново:
– Непукизмът е малко по-сложен от това да не ти дреме за нищо. В моите разбирания не става дума за това изобщо да не се интересуваш от нищо, а да можеш на място да отсъдиш дали нещо си заслужава интереса ти. Има две водещи школи, формирали моето разбиране. Запознах се с тях горе-долу по едно и също време – те са „Хакуна Матата“ и „Хичдане Типука“…
– Извинявай, можеш ли да повториш второто? – помоли момичето.
– „Хичдане Типука“. Две думи, почват с главна буква. Х-и-ч-д-а-н-е и Т-и-п-у-к-а.
– Това си го измисли току-що, нали? – попита тя през смях.
– Съвсем не. Запиши си, че и без това си започнала, да намериш и изслушаш песните на „Замунда Банана Бенд“.
– Разбрано.
Момчето бръкна в единия от джобовете на панталона си, извади оттам близалка с вкус на зелена ябълка и започна да къса опаковката.
– Докъде бях стигнал… – измънка той. – А, да. „Хакуна Матата“ и „Хичдане Типука“. Те са на практика едно и също нещо, така че ти трябва да знаеш само едно: не трябва да си даваш зор за дребни глупости.
– Ама нали каза, че са две школи? Не значи ли това, че са различни?
– Трето правило: не трябва да си даваш зор за дребни глупости, особено ако не са по твоя вина или като цяло са били извън твоя контрол. В конкретния случай, след като съм казал нещо, което не съответства на казаното преди, а и очевидно съм си го измислил, не му обръщаш внимание.
– Аха, ясно – подчерта си тя примера в бележника.
– Стой до мен, Скакалецо, и ще научиш много.
Момичето се сепна и попита:
– Това откъде е? Не че нещо, ама не обичам скакалците.
Момчето свали очилата и я погледна наполовина изненадано, наполовина укорително. После каза:
– Знаеш ли, понякога си мисля, че ако хората гледаха толкова филми, колкото мен, светът щеше да е много по-разбрано място. Направо пиши и гледане на „Кунг Фу“ след музиката.
– А кой филм?
– „Кунг Фу“. Това е заглавието, сериал е.
В отговор тя кимна и продължи да драска по малките бели страници. Той помисли малко и добави:
– След като „Скакалецо“ не те устройва, минаваме на „Буболече“. Обичаш ли торта?
Момичето се ококори, но все пак успя да промълви:
– Да, но…
– Значи отиваме да ядем торта, Буболече. Шоколадова. Знам едно място, където не я правят много тежка. Тъкмо ще съм готов с близалката, докато стигнем.
При тези думи той стана и тръгна нанякъде. Тя побърза да си прибере нещата и го последва.
Половин час по-късно двамата седяха в една малка сладкарница. Пред всеки от тях имаше по една чиния с парче шоколадова торта. Той свали очилата си и я попита:
– Колко килограма си?
– Ами последно май бях…
– Не ме интересува – каза той рязко, – а и теб не трябва да те интересува. Четвърто правило: чуждото мнение не означава нищо, докато все още не е било доказано като способно да прави добри преценки за нещата.
– Така е, но аз го правя заради себе си, не заради друг – възрази тя.
– Кажи ми тогава, ако случайно качиш един килограм, ще го усетиш ли? Може би. Ами половин? Сигурно ще е по-трудно. Двеста и петдесет грама? Едва ли. Парчето торта пред теб няма да окаже дори такъв ефект и със сигурност няма да те направи по-дебела, ако изобщо се мислиш за дебела. Разбира се, че е добре да се ограничаваш, но по коренно различни съображения. Аз например почти не ям сладко, въпреки че го обожавам, защото в един момент не мога да се спра.
– Затова ли са близалките?
– Да. Това е най-практичният бонбон, Буболече; ако някой тръгне да говори с теб, няма да стоиш срещу него с пълна уста и звучащ като идиот. Просто ще го извадиш, без да го цапаш с пръстите си, защото затова клечката е там, а когато си кажеш всичко, можеш да се върнеш към бонбона. Но веднъж на месец, да кажем, обичам да си позволявам нещо малко по-солидно. Водя си го на сметката за лично удоволствие. Пето правило: отделяй време за лично удоволствие. Каквото и да е нещото, което обичаш да правиш, не се лишавай от него. Ако трябва да си водиш график за всичко, включи времето за лично удоволствие в него и не давай на никого да ти го отнеме, ако не е наистина наложително. Запиши си това и да ядем.
Докато дъвчеше остатъка от тортата си три минути по-късно, тя го попита:
– От колко време си така? В смисъл, да не позволяваш на разни глупости да ти влизат под кожата.
– Не знам със сигурност – отвърна той, побутвайки с вилицата няколко трохи във вече празната си чиния. – Няколко години.
– Не е станало лесно, нали?
– Ни най-малко. Но след един определен момент става много лесно. С малко късмет и ти ще го пропуснеш. Всъщност едва ли ще ти се наложи.
– Какво имаш предвид?
Момчето се облегна назад в стола си и се загледа през прозореца. После въздъхна леко и каза:
– Няма по-естествено нещо от това да превърнеш оправдания непукизъм, на който се опитвам да те науча, в пълен нихилизъм. Не съм тръгнал да говоря срещу нихилистите, но пък така или иначе няма да им дреме какво съм казал или как съм ги интерпретирал. Но понеже те познавам сравнително добре, знам, че няма да стигнеш чак дотам, че да загубиш интерес към всичко около теб.
– Какво е станало с теб? Или не ти се разказва?
– Бих предпочел да го пропусна. И без това вече не е важно.
Той се усмихна. Послe кимна към бележника, който стоеше отворен на масата пред нея.
– Всичко важно ли си записа, Буболече? – попита я.
– Мисля, че да.
– Не е толкова важно, нататък все ще ги повторя. Според мен за днес ти стига толкова.
Платиха и излязоха от сладкарницата. Тръгнаха да се прибират. На изпращане той каза на момичето:
– Утре ще се занимаваме с казуси. Ще ми разказваш случки от последните две седмици, а аз ще ти посочвам моментите, в които е трябвало да спре да ти пука. Ако закъснееш – голяма работа. На всеки може да се случи. Иначе ще искам от теб да си запомнила наизуст всичките пет правила от днес. Докато се научиш да не ти дреме, има доста работа за вършене.
– Добре – зарадва се тя. – Мерси много, че ми помагаш с това.
– Няма за какво, Буболече. Ти си добър човек, който не заслужава да си губи времето с досадни неща. Ще се постарая да оправдая очакванията ти и да те науча на всичко, което мога.
И понеже уроците им тепърва започваха, няма как да се сложи приличен край на тази история. Но да знаете, и на мен не ми пука особено, така че това е.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , , ,
Публикувано в Комично, Разказ, Хаотично

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
А междувременно космическата котка създава нови галактики. :D #Caturday #SpaceCat Темата на днешния #TBT #Fixtagram е какъв съм бил и какво съм правил. #PiecesOfMyLife Изтъркване - завършено. Маркиране - готово. Следва боядисване. #HalloweenMakeover Тази няколкодневна шунчица, дето родителите ми я докараха вкъщи в средата на октомври 94-та, днес става на 23 години и противно на всичките ми усилия стана човек, а не прасе. Георги, който вече изобщо не си толкова малък, продължавай все така неуморно да преследваш всичко, което поискаш, защото знам, че ще го уловиш. Пък аз, когато един ден най-накрая порасна, бих искал да съм като теб в това отношение. Ей така, да има. #Caturday
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: