Чернобял

Posted on 17/03/2014 by chaoticmindwrites — Вашият коментар

Родил съм се напълно нормално, без някакви усложнения за мен или майка ми, в отлично здраве. Съвсем нормални размери и тегло, звучен рев и рядка, но хубава косица. Всичко това обаче е траяло само около две седмици. Но не се плашете – тази история изобщо не е толкова страшна, колкото ви звучи отсега. А като се замисля, не е страшна изобщо.

Две седмици след раждането ми баща ми е забелязал как кожата ми започва да изсветлява малко по малко и да придобива сивкав оттенък. Разбира се, родителите ми се притеснили изключително много за мен и веднага ме откарали в болницата. След безкрайна поредица от изследвания лекарите не успели да установят нещо нередно в мен – кръвни картини, проби от какво ли не, снимки, скенери; доколкото са могли да кажат, аз съм бил в превъзходно състояние с една малка подробност.

Започнал съм да ставам чернобял.

Месец след моето раждане, аз съм изгубил цвета си. Единствено изключение са очите ми – те са сиво-сини, а на естествена светлина могат да станат съвсем сини. Не знам дали заради това мога да виждам цветове. Относно състоянието ми, аз съм абсолютно здрав, без проблеми в развитието (както физическо, така и умствено, надявам се). Ако не бях чернобял, може би нямаше на никого да направя кой знае какво впечатление.

Животът ми е сравнително спокоен. В детската градина децата ме отбягваха известно време, но постепенно се научих да се сприятелявам. Впоследствие всички искаха да си играят с мен и ми беше много забавно, понеже винаги бях призрак или вампир или някакво друго чудовище и нарочно ми се оставяха да ги залавям, защото всеки път го правех много драматично и всички ми ръкопляскаха.

Когато пораснах малко повече, тези неща поутихнаха. И се радвам, че стана така. Отдавна се бяха отказали да ме изследват и да ме пишат по някакви медицински сборници; само веднъж на три, а по-късно на шест месеца трябваше да ходя на профилактични прегледи. Имаше известни опасения, че липсата на цвят при кожата ми може да доведе до някакви заболявания, но и досега не е станало нищо. Започнах училище. По ирония на съдбата се оказа, че притежавам известно количество талант в рисуването с цветни моливи. Предметите ми харесваха, а учителите бяха страшно справедливи към мен и разбираха положението ми – никога не се държаха с мен като с нещо повече или по-малко от другите деца. Иначе животът ми си течеше нормално, като при всяко друго дете на тази възраст: във втори клас си хванах гадже, после скъсахме и аз плаках пред мама и татко; бил съм се в градинката в училище през междучасията (колкото победи, толкова загуби); играех футбол с момчетата и оставях на момичетата да ме рисуват с отмъкнати от майките им гримове, за да ме видят цветен. Абе, май това последното не го правят всички…

В гимназията беше доста интересно. Имаше един период, когато носих само черно, ама то не беше заради настроението, колкото заради това, че изглеждах като изваден от стар телевизор – така се маскирах и по разни купони. Имах приличен успех, на няколко пъти хващах и стипендия. Зароди се интересът ми към фотографията; отдавна се бях отказал да рисувам и предпочитах да откривам шедьоври във вече съществуващото. С парите от една стипендия и шестнадесетия си рожден ден купих първия си фотоапарат. Не помня модела, но и сега си го пазя в един шкаф – малък цифров апарат със сносна разделителна способност, който ми хвана окото още с влизането в магазина.

С този фотоапарат установих нещо много интересно, което пак ме върна в няколко публикации по медицина. Оказа се, че на чернобели снимки единствено аз излизам цветен – нещо, което дори лекарите бяха пропуснали, но пък е разбираемо. Така де, защо да им хрумне? Както и да е, разбрах това съвсем случайно, докато изпробвах различните функции на фотоапарата със зададен таймер. За първи път видях, че тъмната ми коса има лек кестеняв цвят и че кожата ми не е чак толкова светла, колкото бях предполагал. Дори имам лек загар, колкото и невъзможно да звучи. Особено бях изумен от факта, че очите ми не бяха се променили ни най-малко. Майка ми, когато забеляза този детайл, каза, че ако очите наистина са прозорец към душата, тогава няма никакво значение, че съм чернобял. Защото външният ми вид няма нищо общо с това как възприемам света около мен.

След няколко седмици е двадесет и петият ми рожден ден. Обадиха ми се от една местна телевизия; искат да ме интервюират. Мислех дали да не откажа, но се съгласих при условие, че ми изпратят въпросите предварително, защото ми е малко неудобно да ме смятат за неподготвен, когато говоря пред публика. Но като цяло нямам някакъв сериозен проблем с публичните изяви. Появявал съм се по едно-две предавания, за да разказвам за живота си, както правя и в момента. От време на време изкарвам и малко пари, като участвам в разни развлекателни програми. Не всички ми харесват, ако трябва да съм честен, но пък си имам причина да го правя.

Наскоро имах успешна изложба в столицата – смея да твърдя, че фотографиите ми стават все по-добри. Финансирах си я главно сам, но определено предизвика интерес и сега имам няколко предложения от различни публикации. Това е доста добра оферта. Иска ми се да изляза малко навън, да се разходя из чужбина, да видя свят и нови възможности за снимки.

Не искам да излиза, че животът ми е прекрасен. Вярно, досега не съм имал някакви тежки и непреодолими проблеми, но това не означава, че няма да имам за в бъдеще. Понякога се питам дали ще мога да се оженя, преди да навърша тридесет; чудя се каква ли ще бъде жена ми и дали децата ми няма да се родят чернобели като мен. Не мисля, че това е лошо само по себе си, но се боя, че няма да имат възможностите, които имах и продължавам да имам аз.

Но поне се успокоявам, че засега това са излишни тревоги. Кой знае какво ще се случи по-нататък и все пак си мисля, че има някакъв шанс да направя живота си още по-цветен, отколкото е сега. Може да съм чернобял, но това не значи, че съм черноглед.