Легенда

Напук на започнатото от романа „Пол Клифърд“ клише, онази нощ наистина беше тъмна и дъждовна. За тъмнината бяха виновни главно новолунието и развалената улична лампа на ъгъла, която от две седмици насам щеше да бъде поправена утре, а иначе дъждът валеше вече четвърти ден и като че ли скоро не му се виждаше краят.
Така или иначе самата обстановка не беше кой знае колко приятна. Особено за тичащото в коридора момиченце, което беше на две секунди от това да нахълта в спалнята при своите родители и да скочи върху леглото им, за да се увие в одеялото до майка си. Бащата, който от малко дете беше свикнал да спи по пет-шест часа на денонощие, но за сметка на това напълно непробудно, и този път щеше да пропусне това.
– Гръмотевицата ли те събуди? – попита майката, докато се сместваше на възглавницата.
– Да – кимна детето и се зави до нослето си. – Много беше шумна.
– Така беше, наистина. Сигурно и светкавицата е била много голяма, нали.
Момиченцето кимна, а после подаде цялото си личице изпод одеялото и попита:
– Не може ли просто да има дъжд и да няма светкавици и гръмотевици?
– Не може, мъничето ми – отвърна майката. – А ти някой ден ще трябва да спреш да се страхуваш от тях, защото изобщо не са страшни.
– Ама теб не те е страх, защото си голяма.
– Не е вярно. Теб те е страх, защото си малка.
– То е едно и също – засмя се момиченцето.
– Да, така е. Хайде сега по-тихо, че да не се събуди татко.
В отговор бащата изсумтя насън, което обаче и без това си правеше понякога, така че всичко с неговото спане беше наред.
– Ще ми разкажеш ли приказка, за да заспя? – едва успя да произнесе детето през една прозявка.
– Нещо повече – ще ти разкажа една легенда…

***

Много години преди хората да създадат буквите, за да могат да запишат своята история и да я предадат на децата си, а и те после на своите деца и така нататък, в една земя, далече от нашата, в близост до огромна река имало едно племе. Племето не било малко – всеки сезон то увеличавало както размерите си, така и жителите си. С течение на времето се превърнало в село, а след това в нещо, което можем да наречем един от най-първите градове. Тази легенда е от дните, когато селото е било на път да стане град. За съжаление неговото име отдавна е забравено, но това, което сега ще чуеш, се е предавало от родител на дете, докато най-накрая е било написано, за да може да се разказва и днес.
В това село живеела най-красивата девойка, която някога била стъпвала по тези земи. Още от дете М‘аланея се отличавала от другите момичета със своята сламеноруса коса и светли очи. Но освен красотата, която била взела от майка си, тя носела в себе си храбростта на баща си – един от ловците на селото. Детето обожавало да се измъква от игрите с приятели, за да тича след стария ловец. Той, разбира се, се преструвал, че не я забелязва, за да не ѝ се кара; един ден обаче просто отишъл при нея и я взел със себе си. Ден след ден и сезон след сезон М‘аланея изучавала тънкостите на лова – проследяването на дивеча, боравенето с ножа и копието и стрелбата с лък. За последните две тя имала особен талант. Зоркият ѝ поглед притежавал невероятна точност.
Въпреки своите необичайни за тогава занимания, М‘аланея била приемана от всички като едно от най-будните и любознателни деца. Тя с удоволствие помагала на майка си в къщната работа и учела от нея песните и танците на своето село. Докато растяла, тя добила стройна осанка и прекрасен глас, който по нищо не отстъпвал на пеещите по празниците в чест на божествата жени. М‘аланея умело прескачала от единия си свят в другия: от сутрин до обед девойката спазвала задълженията си към домашното огнище и се разхождала със своите приятелки, а вечерно време слушала приказките на старите ловци около огъня. Отначало ловците не разбирали желанието на баща ѝ да я води със себе си, но това не траело дълго. Синовете на отдавнашните воини в годините, когато се случвали набезите на враждуващите племена, започнали постепенно да я приемат като своя собствена дъщеря; като част от своята малка, но сплотена група.
Затова хората в селото започнали с лека насмешка да шушукат помежду си, когато един ден младият Горам се влюбил в прекрасната М‘аланея.
Горам бил висок и силен момък, който се славел сред хората с доброто си сърце и своята мълчаливост. Но нежеланието му да говори нямало нищо общо с ума му. Той бил необичайно схватлив в много неща – от плетенето на кошници, което като малко момче научил от майка си, преди да си отиде след тежка болест, до сръчното използване на силата си, когато помагал на баща си в ковачницата му, Горам показвал безкрайно търпение и способност в усвояването на занаятите.
Момъкът не отказвал помощ никому и не странял от тежкия труд. Всяка година откакто бе навършил дванадесет, той взимал участие в жътвата, по това време вече добре усвоена от хората, редовно пренасял пълни с риба кошове от реката до селото, два пъти в месеца изминавал половиндневния път до далечната гора, където работил заедно с опитните дървари. Когато реката неочаквано преляла веднъж и унищожила голяма част от посевите, той бил сред първите, които се захванали с издигането на стена около селото. Ако човек го виждаше всеки ден, щеше да забележи, че сякаш не изпитва умора, а и с изключение на спането, той почти не си позволявал друга почивка. След смъртта на неговата майка Горам бил научен от сестрата на баща си как да помага при грижите за дома; отговорност, която той поел както всяка друга – със старание и усърдие.
Горам нямал много приятели, тъй като в желанието си да помага с каквото може на селото си, той се отчуждил от своите връстници. Мъжете, с които работил, се държали добре с него, но момъкът не всякога се чувствал на мястото си сред тях. Понякога, в редките случаи когато не вършел нещо, той обичал да се разхожда до реката. Там, заслушан в кроткото ромолене на водата, Горам тихо размишлявал върху това какви ли са земите на другия бряг и се питал дали някога ще ги види. Вечер, преди да заспи, той наблюдавал звездите без да знае, че недалеч от него М‘аланея правела същото.
Двамата се били виждали и преди, разбира се, но без да разменят нито една дума, а и поначало нямало много възможности да бъдат на едно място едновременно. Но този път такава възможност се появила. На едно от честванията на огъня в селото М‘аланея танцувала заедно с другите момичета под звуците на барабаните около няколко запалени клади, а всички зрители се радвали на пира и музиката. Горам, който заедно с баща си и още двама мъже подклаждали пламъците, тайно поглеждал към нея от време на време, запленен от изящните ѝ движения. Самата М‘аланея с леко любопитство поглеждала към момъка, по чието лъснало от пот силно тяло пробягвали отразени ивици светлина. Знаела, че го познава, разбира се, но не си спомняла да е говорила някога с него. Също така забелязала как поглежда свенливо към нея. Направило ѝ впечатление, че я гледа много по-различно от останалите момчета на неговата възраст. Почтително, но без онази неприятна нотка на похот. Без да разбира защо, М‘аланея се впуснала в още по-енергичен танц около главната клада, като засенчила всички останали девойки. Внезапно тя се спряла точно пред Горам и го посочила с пръст. Цялото село потънало в тишина.
Предизвикателство. По това време се разказвало преданието за човека и огъня; как богинята на огъня се е появила пред човека в цялата си красота и скрита опасност. Предизвикала го да се изправи срещу нея, но не в битка, нито като знак на примирие. Тя искала от него да се покаже достоен, неин равен. Само тогава щяла да му посвети пламъка. За да го направи, човекът приел да танцува с нея, докато тя не прецени, че е заслужил тайната ѝ. Когато танцът им приключил, човекът вече бил господар на огъня. Всяко дете в селото знаело това предание. Сега М‘аланея била богинята и изпитвала достойнството на Горам.
Неколцина започнали да се смеят при гледката, но Горам не обърнал внимание на това. Той разсъждавал така: колкото повече се бави, толкова по-невъзможно ще е да отговори на предизвикателството. Решението му отнело само миг – той пуснал огромния метален ръжен на земята, обърсал челото си и застанал срещу М‘аланея.
Девойката пристъпила изненадано една крачка назад, щом осъзнала колко малка е в сравнение с Горам, но бързо се опомнила и възвърнала игривата искра в очите си. И тогава се случило неочакваното. Срамежливият гигант, когото никой не взимал за нещо повече от добродушен и леко глуповат самотник, затанцувал точно толкова добре, колкото „богинята“. Двамата изглеждали така, сякаш били родени в пламъците, които ги заобикаляли; всеки от тях се извивал като огнените езици и сенките, които хвърляли на земята. Продължили дълго така, докато не се изморили. Историята не помни кой се е отказал първи, но по всяка вероятност било по едно и също време.
Тайната на Горам всъщност била много проста. Ключът към внезапния му талант, както и в случая със сръчността му, бил в изумителната му памет. Той никога не забравял видяното, освен ако не се стараел да го направи умишлено. А тази вечер М‘аланея изобщо не излизала от главата му.
М‘аланея, от своя страна, вече била повече от впечатлена. След като се поклонили един на друг и се разделили, тя открадвала по някой и друг поглед към него до края на вечерта. Този млад мъж, който допреди малко не ѝ отстъпвал в едно от нещата, за които знаела, че умее по-добре от много други, не се възползвал от това, че е успял да предизвика интерес в нея. Тя го намерила за доста по-различен, отколкото при малкото предишни пъти, когато го бе виждала. Докато заспивала по-късно, М‘аланея взела решение да разбере повече за Горам.
На следващия ден тя го намерила в ковачницата, където той тъкмо приключвал с раздухването на пещта. Виждайки го заобиколен от пръските жар, тя си спомнила за предната вечер с усмивка. Горам я видял и побързал да изтупа саждите по себе си, превръщайки усмивката в смях.
Така двамата започнали своята обща история. С всеки изминал ден Горам ставал все по-малко затворен в себе си, а M‘аланея с удивление слушала нови и интересни неща от него. Тя му показала как да се забавлява, когато не работел, и му помагала да разгърне таланта си за танца; той я научил как да прави стрелите си по-здрави, както и да избира най-подходящите материали за тази цел. Понякога тя го придружавала до реката, понякога той отивал с нея на лов, въпреки че не бил много добър ловец. Постепенно селото като че ли започнало да говори само за тях. Може би затова никой не се изненадал, когато след няколко сезона двамата най-после станали мъж и жена. Било точно като в приказка, от онези, които някой ден хората щели да напишат. Но за разлика от тази легенда, те обикновено имат щастлив край.
Един ден двама от младите ловци се завърнали с ужасна вест два дни след заминаването им. Те носели през раменете си бащата на М‘аланея, тежко ранен в главата и корема. Съпругата и дъщеря му се втурнали към него и го отнесли на постелята му, за да промият и превържат раните, но било късно. Преди да издъхне, старият ловец успял да разкаже какво се е случило: цялата хайка, на брой десет души, била неочаквано заловена от непознато племе. Чуждоземците убили петима на място, но другите успели да се измъкнат. В продължение на ден те се криели из гората, търсейки обратния път към дома. Още двама паднали убити, но бащата на М‘аланея успял да отмъсти за тях, като посякъл убийците им. Тогава бил ранен. Вече изгубили преследвачите си, тримата успели да се измъкнат от гората и се върнали до селото.
Същата вечер тялото на стария ловец било погребано. Горам едва успял да успокои покрусената М‘аланея, която, след като се отърсила от тъгата си, започнала да мисли само за отмъщение.
Следващите два дни в селото била вдигната бойна готовност. М‘аланея обучавала всички мъже в добро здраве и подходяща възраст да си служат с оръжията, които Горам и баща му неуморно правели дори през нощта. Останалите мъже и жени укрепвали двуметровата стена около селото и прокопавали землянки, където да се крият заедно с децата. Никой не знаел колко скоро ще пристигнат неприятелите, но по всичко личало, че биха могли да нападнат всеки миг.
Горам се тревожил за жена си. Никога досега не я беше виждал толкова целеустремена, но едновременно с това някога светлите очи били потъмнели от гняв. М‘аланея не желаела да слуша Горам, който непрекъснато се опитвал да усмири войнствеността ѝ във всеки свободен от работа миг. Тя искала да накаже убийците на баща си така, че да я запомнят до края на дните си, за които щяла да се погрижи да не останат много.
Най-накрая просто се случило. Нямало предизвестие, нямало бойни рогове в далечината. Вражеското племе не се появило в строй, готови за ожесточена битка срещу добре укрепена и организирана войска. Една вечер чуждоземците просто се появили и нападнали мирното село. Всички деца, голяма част от жените и старите хора се скрили в землянките, които незабавно били покрити отгоре, така че да не си личи, че са там. М‘аланея бързо разположила половината от обучените от нея едва минаващи за воини мъже по определените позиции до стената; тяхната задача била да не допускат никой във вътрешността на селото. Другата половина имала за задача да отстрани тези, които все пак успявали да влязат. Самата тя пускала стрели срещу врага от върха на една от угасените клади.
Но чуждоземците били повече. Те събрали силите си на едно място при стената, като се опитвали да я съборят или изкачат, затова М‘аланея насочила почти всичките си хора към тази част. По този обаче непредвидливо оставила незащитено място зад себе си, през което успели да проникнат около двадесетина души от вражеското племе. Те издебнали хората на М‘аланея в гръб и започнали да ги избиват, създавайки достатъчно безредици, че да могат останалите чуждоземци да направят отвор в стената.
През цялото това време Горам защитавал ранените, докато баща му се грижил за тях. Старият ковач бил един от малкото възрастни хора, останали като подкрепа извън землянките и сега давал всичко от себе си, за да помогне на хората си. Неотлъчно до него била и майката на М‘аланея, която отказала всяка молба на дъщеря си да остане в землянката и с решителни движения превързвала рана след рана. Горам не бил много добър с меч или копие, но за сметка на това времето му с дърварите било направило ръцете му повече от способни с брадвата. Мъжът, който обикновено дори не се задъхвал, докато сякъл едрите дървета, сега бил като отприщен звяр сред нашествениците. Дори стрелците им не смеели да го вземат на прицел – толкова се страхували от яростта му, ако не успеели да го уцелят.
М‘аланея поваляла човек след човек с копието си, като едва имала време да извади острието му от рухващите на земята тела, за да го забие в следващата си мишена. Но скоро силите започнали да я напускат. Тя надала най-ожесточения боен вик, на който била способна, след което се нахвърлила върху следващия си противник. Воинът обаче бил по-опитен от нея и успял да отнеме оръжието от ръцете ѝ. Тогава Горам се притекъл на помощ, размахвайки огромния чук, който успял да вземе със себе си от ковачницата. Убил воина само с един удар, след което се обърнал към жена си, за да се увери, че е наред. После я целунал и се затичал към отвора в стената, където започнал да помага за изтеглянето на пострадалите.
Това била последната им целувка.
Битката за селото сякаш продължавала вече цяла вечност, но всъщност едва бил изминал половин час. С възобновена енергия М‘аланея подновила командването на хората си. Липсата на опит обаче била решаваща. Чуждоземците прииждали на нови вълни, а мъжете от селото били изморени, ранени и по-малко. В нарастващото си отчаяние тя затърсила с поглед Горам. А когато го видяла, всичко наоколо загубило значение.
Горам вървял бавно към нея, влачейки чука след себе си. С дясната си ръка се държал за ребрата отляво, а между пръстите му бликала кръв. Гигантът погледнал към жена си уплашено, но щом очите им се срещнали, той успял да се усмихне, знаейки, че последното нещо, което ще види, ще бъде любовта на живота му. После рухнал на земята, на около сто крачки от нея.
Гневът на М‘аланея се изпарил мигновено. Тя дори не усещала как тича към Горам, как ножът в ръцете ѝ сякаш оживява, за да потъне до дръжката във всеки неприятел, който се изпречи на пътя ѝ. Но не било писано да прегърне любимия си още веднъж. Вражеска стрела я уцелила в рамото, друга – в корема, а трета пронизала крака ѝ и я съборила на земята. М‘аланея гледала единствено напред през сълзите си и отчаяно се влачила в прахта, за да стигне до Горам. Когато се добрала до тялото му, тя обвила с пръсти огромната му ръка, обърнала се по гръб и извикала към небето. После заплакала и затворила очи.
Тогава се случило нещо невероятно. За първи път от десетилетия насам завалял дъжд. Не просто какъвто и да е дъжд – този бил силен, с едри, безмилостни капки. Изглеждало така, сякаш самите небеса плачат за Горам и М‘аланея. Битката неусетно била прекратена. Хората от селото и чуждоземците се оглеждали, забравили къде се намират. Никой не си спомнял такъв дъжд. Но никой нямало да забрави точно този.
Огромен сноп светлина прорязал нощта и с оглушителен рев ударил мястото, където лежали двамата загинали. Когато прахта се разсеяла, от тях нямало и помен. Всички наоколо били уплашени. Светлината се появила отново, белязвайки небето като с камшик, последвана вярно от грохота. Почти веднага след това ударила централната клада в средата на селото. Те се завърнали.
Стройна женска фигура от нещо, което било по-ярко от всеки познат огън, величествено се огледала от кладата във всяка посока. По тялото ѝ пробягвали дълги пукащи искри светлина, а капките дъжд се изпарявали при допира с нея. Зад нея стоял гордо изправен огромен черен силует, който като че ли бил направен от мрак. Силуетът не се помръдвал, но дори и така от него се чувал далечен тътен.
За броени мигове жената от светлина пронизала с добре насочени лъчи всички все още дишащи чуждоземци в селото. Ударени в гърдите, те се свлекли до един на земята със сърца, спрели от миналата през тях енергия. Силуетът скочил високо във въздуха и стоварил тежките си юмруци върху прииждащите през отвора в стената врагове. Звуците от ударите му заглушавали виковете на жертвите му, които били толкова уплашени, че не можели да избягат. Двамата небесни воини обърнали в бяг следващата вълна нападатели, но решили да ги пощадят. Видяното тази вечер щяло да стигне до всеки човек по познатите земи наоколо.
Бащата на Горам с удивление познал сина си в едрия мъж от мрак. Старецът посегнал към него с треперещи ръце и хванал дланите му, черни като нощта и едва удържащи силата си. Съществото, което някога било Горам, помилвал главата на баща си, след което се отдръпнал назад. Жената от светлина, позната в предишния си живот като М‘аланея, помахнала за сбогом на майка си, после хванала съпруга си за ръка и двамата изчезнали.
С времето селото възвърнало нормалния си начин на живот. Загиналите били оплакани, оцелелите съградили наново домовете си, родили се първите деца, на които била разказана историята за онази битка. Селото се превърнало в град, градът бил изоставен, за да се намерят нови земи отвъд голямата река. Хората, които помнели случилото се онази вечер, бързо разпространили историята. И така, поколение след поколение, легендата се предавала. Някои събития били забравени, други били добавяни към нея. Колкото до Горам и М‘аланея, техните имена били променяни малко по малко, докато той не станал Гръм, а тя – Мълния. Те все още са с нас; напомнят ни своето съществуване, като танцуват своя танц в дъжда също както в нощта, когато за първи път се изправили един срещу друг и се влюбили.

***

– Това, скъпа моя, беше легендата за Гръм и Мълния – завършила разказа си майката.
Детето отдавна било заспало в прегръдките ѝ и дори някое случайно и внезапно похъркване от страна на бащата не можело да наруши съня ѝ. Майката погледнала през прозореца. Дъждът продължавал да се излива върху студената земя, но тя не мислела за това.
– Може би трябваше да съкратя малко легендата – прошепнала тя нежно на спящото момиченце. – А и не трябваше да използвам толкова много нови за теб думи. Обещавам, че ще се постарая повече следващия път.
После загърнала хубаво дъщеря си и заспала. Едрите капки вода, удрящи се в стъклото и перваза на прозореца постепенно утихвали. На следващия ден, когато семейството се събудило, дъждът най-сетне бил спрял.
Ако момиченцето беше останало будно до края, майката може би щеше да разкаже легендата както трябва. Може би детето щеше да забележи все някоя случайна искрица светлина в очите на майка си; да чуе как всяко хъркане на бащата съвпада с далечен грохот; да разбере отрано, че зад някои легенди се крие и доста действителност. А може би просто не е бил подходящият момент да научи истината за това защо не трябва да се страхува от светкавиците и гръмотевиците. Но всичко с времето си.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , , ,
Публикувано в Епично, Разказ, Fantasy

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 3-google+_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
Понякога и до това стигам. :) #MagneticPoetry Бира и дюнер: за моментите, в които не ти пука и просто искаш да се наядеш. :D #IDGAF They are so far away, and their light takes so long to reach us... #Watchmen Какво да направя, жените все така се въртят около мен. :D #LadiesMan Днес кръстих този гълъб Гуендолин, ЗАЩОТО МОГА! :D #DailyRandomness Ох, илюстрациите на Кийт Томпсън... :D #ScottWesterfeld #Leviathan Из архивите на телефона ми. #StreetPerformers #Staropramen Суперкотката отново напада! :D #Caturday Моят летен коктейл. :D #GettingMyDrinkOn Когато ме засърбят ръцете. #Megaminx Soft kitty, warm kitty... :D #Caturday Ъгх, толкова е секси. :D #ArtClub Из архива на телефона ми. #SpaceDance Сватбено. :) #WeddingBells Малко по-арт да го докараме. :D #TBT I whispered underneath my breath... #EdSheeran #Perfect "I'm okay with it. It's the right thing." #SupermanUnchained Първата ми разходка. :D #TBT
Из библиотеката ми:
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: