Сцена

Не обичам сюжетните обрати в последния абзац, затова ще си призная нещо отсега: аз съм мъртъв. Така се губи всяка капчица съспенс по отношение на моето психофизическо състояние, но за сметка на това този факт е по всяка вероятност най-малко необичайното нещо в скромната ми история.
Ако се питате как съм умрял, пригответе се да бъдете разочаровани от тази фатална за предишното ми съществуване случка. Нали ги знаете онези слушалки тип „тапа“, дето се навират навътре в ухото и не чуваш нищо друго, освен музиката? Не ги ли мразите, особено когато са в ушите на идиотите, които пресичат улицата, без да се оглеждат? И аз ги мразех – и слушалките, и идиотите. Накратко казано, един такъв индивид, страдащ от сериозен интелектуален дефицит, граничещ с опровержение на еволюцията, реши да тръгне да пресича на червено пред мен една дъждовна вечер, докато се прибирах от работа. Героичният ми и успешен опит да го избутам настрана от връхлитащия автобус завърши с напълно логичното ми блъскане от същия.
Ето как умрях. Не ми направи голямо впечатление. Не усетих нищо. Спомням си само как паднах на земята и затворих очи. Нямаше болка, нямаше викове, а в един момент вече нямаше и дъжд. Тогава бавно раздвижих клепачите си и се огледах.
Липсата на усещане в тялото ми явно ми беше попречила да разбера как от мократа улица съм се озовал върху леко прашния дървен под на нещо, което с малко въображение би могло да се нарече театрална сцена. Станах без специфичните за попадането пред засилен градски транспорт проблеми като счупени кости и отсъствие на живот и веднага прикрих очите си от внезапно заслепилото ме сценично осветление.
– Не е чак толкова светло – провикна се изведнъж някой с такъв глас, сякаш всяка сутрин си прави гаргара с натрошено стъкло.
Десетина секунди по-късно успях да го видя. Висок поне метър и деветдесет и слаб като мексиканска бира, намусеният мъж с оплешивяващото теме и мустаците на Еркюл Поаро се приближи до мен от мястото си на първия ред в иначе празната зала и ме огледа както бясна домакиня оглежда особено упорито петно върху бяла покривка. После въздъхна тежко и каза:
– Слушай много внимателно, защото съм изнасял тази реч близо двадесет и пет милиона пъти и по някаква причина вече започва да ми омръзва. Ти си мъртъв, което е кофти спрямо утрешните ти планове, но още повече за мен. Вие, новите попълнения, ставате ужасно досадни с цялото „О, какво ще стане сега с близките ми!“ и „Имах толкова много недовършена работа!“, на което разполагам с няколко отговора, като всичките са вариант на „Я млъквай!“, така че не ми губи времето и слушай внимателно. Кимни, ако си ме разбрал.
Явно не ми беше оставен друг избор, затова кимнах. Поаро, както ще продължа да го наричам, видимо се изненада от това, но бързо продължи:
– Вместо да те занимавам с дванадесетчасова лекция върху концепциите за Рай и Ад, къде си попаднал, коя религия е права и коя не е, ще преминем един много кратък ориентировъчен курс. Има определен тип хора, които ти и много други биха нарекли креативни. Като цяло това са хората, които извличат най-доброто или най-лошото от преживяванията си и притежават потенциала да превърнат тези преживявания в история. Голяма част от тях всъщност го правят. На мен се пада тази част, която има потенциала, но не го прилага. Поздравления, ти си поредният мързелив гений, когото трябва да оценя!
– Да оцените за какво? – реших да попитам аз, защото по принцип не съм много рационален и в онзи момент ми се струваше по-важно да разбера защо Поаро ми се кара, а не например в какво точно екзистенциално положение се намирам.
В отговор Поаро се усмихна; после се изпъчи гордо и каза:
– Аз, моето момче, съм натоварен със задачата да оценявам самото вдъхновение!
Липсата на аплодисменти от моя страна при тези думи бързо заличи усмивката на лицето му. Мустаците образуваха почти прав ъгъл от възмущение, а по челото се появиха толкова много бръчки, че да може човек да напише увертюра към симфония върху него.
– Вижте, очевидно не съм много наясно какво се случва в момента – опитах се да се измъкна от възможния побой. – Не искате ли просто да ми обясните какво правя тук, какво искате от мен и да приключваме?
Поаро видимо се отказа от това да се бори с моето невежество: раменете му се отпуснаха, дългите му пръсти потъркаха два-три пъти върха на главата му, а дрезгавият глас заговори малко по-спокойно:
– Така да бъде. През целия си живот ти си имал възможността да превърнеш идеите и преживяванията си в история. Думи, музика, рисуване, снимане, филми – няма значение какъв е форматът. От раждането до смъртта ти аз те следя, заедно с много други хора като теб. Как го правя не е важно; тук, на това място, където се намираме, ограниченията на времето не са фактор.
– Един момент – прекъснах го аз, – правилно ли чух? Следили сте ме през целия ми живот?
– Да – отвърна той, в пълно недоумение защо това би ми се сторило ужасяващо.
– Това включва… ами, всичко, нали така?
– Абсолютно всичко, точно така.
– Значи някой наистина ме е наблюдавал всеки път, когато…
– Ако имаш предвид определени усамотени занимания, включващи една от най-примитивните употреби на срещуположния палец – прекъсна ме Поаро на свой ред, – някъде след десетия път всичките стават еднакви и аз просто превъртам напред, като при видеозапис. А ако трябва да съм честен, те поначало не бяха много продължителни.
След този вербален шамар с опакото на ръката се примирих с цялата идея, че животът ми не е нищо повече от театър за някаква отвъдна сила и успях да измънкам:
– Добре, продължавайте. Следите ме през цялото време, значи. Защо го правите?
– В търсене на историята. Хората, които не използват потенциала да предават своите истории, измислени или не, след смъртта си идват пред мен. Моята работа е да ги оценя: застават на сцената пред мен и ми разказват или описват своите идеи за каквото и да е. Ако историите им ми харесат, тези хора се превръщат във вдъхновение за живите. Те получават шанса да разкажат по всякакъв начин това, което не са успели приживе. Те са многото лица на музата.
– А ако не Ви харесат? Историите де. Какво се случва с тези хора тогава?
– Тогава продължават нататък. И одобрените от мен го правят, когато се изчерпят идеите им – продължават нататък. Не знам какво точно означава това, никога не съм ходил. Седя си тук и прослушвам отново и отново, а какво става след това, не знам.
В този момент ми хрумна нещо доста обезпокояващо. Нямаше как да се сдържа:
– Ами ако двама души разкажат едно и също нещо или една и съща случка?
– Е, и? Нали ти казах, ако ми хареса, минава. Защо ми е да отпращам единия за сметка на другия?
– Но няма ли така да се стигне до някакво повторение? – попитах аз.
– Разбира се! – плесна с ръце Поаро. – Но ти не разбираш и именно затова си тук.
– Съвсем се обърках.
– Наистина ли мислиш, че човешкият живот е нещо уникално и неповторимо? Защото, нека ти кажа, съвсем не е така. Какво си преживял ти? Първа любов, първа раздяла, намиране и загуба на приятели, пиянски вечери с момчетата, тихи мигове със семейството си. А можеше да преминеш през много повече, нали едва беше навършил тридесет. Но нито една от тези истории е безпрецедентна – всичко се е случвало и преди, на други хора, при различни обстоятелства.
– Тогава какъв е смисълът да съм тук?! – развиках се аз. – Ако няма нищо значимо в моите истории, какво правя на тази сцена?
– Ето къде ти е проблемът, момче – поклати глава Поаро. – Ти смяташ, че между „уникално“ и „значимо“ има знак за равенство, а това съвсем не е така. Затова хора като теб идват тук. Цял живот се страхувате, че историите ви не са оригинални и по тази причина не намирате смелостта да ги разкажете. Но вече ти казах, че всичко се случва при различни обстоятелства, а точно това е ключовият детайл, който пропускате. Едно и също събитие, видяно през десет гледни точки, може да се превърне в десет напълно различни истории. Ти си искал да пишеш, спомням си. Защо не седна и не го направи? От страх, че някой няма да го хареса или ще те обвини в липса на оригиналност? А може би си смятал, че ти самият няма да си доволен? Ако беше разбрал навреме, че и неоригиналната история може да бъде интересна, стига да е показана или описана по оригинален начин, сега нямаше да бъдеш на тази сцена. И все пак си тук. Това е твоят последен шанс да покажеш своята креативност, така че се отърси от всичко друго и ми докажи, че си достатъчно способен да станеш едно от лицата на музата.
И аз го направих. Застанах в средата на сцената и започнах да разказвам всички истории, които винаги съм се боял да напиша. Поаро седна обратно на мястото си и ме наблюдаваше. Не знам колко време измина – както вече разбрахте, тук, където съм аз сега, то е без значение. Но не спрях да разказвам, докато Поаро не ми даде знак. А после взе, че ми се усмихна.
Ето как скромната ми история успя да достигне до белия лист – намерих си автор, на когото да я вдъхновя, а той я написа. Съгласете се, че не е много оригинална – човек умира и се явява пред съдник в отвъдното, за да се защити от грешките си приживе. Но въпреки това се постарах да я опиша така, както ми се е случила. И другите ми истории ще видят свят някой ден, но ми се стори най-справедливо тази да е първата. Така че запомнете от мен това: не се страхувайте, когато пишете, когато пеете или свирите, когато рисувате или снимате, когато правите каквото и да е. Всичко се е случвало и преди, но това не трябва да попречи на историята. Сцената чака – качете се на нея.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , , ,
Публикувано в За Кутията, Разказ, Хаотично, Fantasy

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 3-google+_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
Понякога и до това стигам. :) #MagneticPoetry Бира и дюнер: за моментите, в които не ти пука и просто искаш да се наядеш. :D #IDGAF They are so far away, and their light takes so long to reach us... #Watchmen Какво да направя, жените все така се въртят около мен. :D #LadiesMan Днес кръстих този гълъб Гуендолин, ЗАЩОТО МОГА! :D #DailyRandomness Ох, илюстрациите на Кийт Томпсън... :D #ScottWesterfeld #Leviathan Из архивите на телефона ми. #StreetPerformers #Staropramen Суперкотката отново напада! :D #Caturday Моят летен коктейл. :D #GettingMyDrinkOn Когато ме засърбят ръцете. #Megaminx Soft kitty, warm kitty... :D #Caturday Ъгх, толкова е секси. :D #ArtClub Из архива на телефона ми. #SpaceDance Сватбено. :) #WeddingBells Малко по-арт да го докараме. :D #TBT I whispered underneath my breath... #EdSheeran #Perfect "I'm okay with it. It's the right thing." #SupermanUnchained Първата ми разходка. :D #TBT
Из библиотеката ми:
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: