– Чакай малко, изгонили са те?
– Да, представяш ли си? – разсмя се той.
– И как така?
– Ами показах им, че не са кой знае какво.
– Ако ми позволиш да се повторя излишно… И как така?
– Нали знаеш, че сега ще последва един страшен монолог?
От телефона се разнесе една дълга и тежка въздишка.
– Братле, в момента съм у нас, кракът ми е гипсиран, мързи ме да си пусна музика, няма никой вкъщи и не ми се спи. Ако искаш, говори докато не ти падне батерията, не ме интересува.
– Добре тогава, но са ти позволени само три прекъсвания и аз решавам кое се брои за прекъсване.
– Съгласен.
– Помниш ли, че те запознах с едно момиче преди седмица?
– Да бе, стана ли нещо там?
– Няма и да стане, ама всичко по реда си. Реши, моля ти се, да ме заведе на някакъв филмов фестивал на аматьорското кино. И точно преди седмица, след като си тръгнахме от купона, където ви запознах, отидохме у тях. Там взе, че ми пусна един филм, дето са го снимали с някакви нейни приятели. Щели да участват в този фестивал с него.
– Чакай, не разбрах, теб сега от фестивала ли те изгониха?
– Не точно; от фестивала ме аплодираха, а тя ме изгони. И това ти го броя за първо прекъсване.
– Е, така не е честно!
– Честно е и си трай, че да не станат две!
– Ох, хубаво.
– Така. Техният филм се казваше „Пеперуди“ и може би се сещаш, че в него нямаше и една пеперуда. Изобщо не разбрах за какво става дума, ама ако трябва да ти го резюмирам в едно изречение, представи си „Здрач“ без вампири, сниман в чернобяло от незаконно роденото умствено изостанало дете на Ингмар Бергман и Федерико Фелини.
– Такъв късмет имаш, че съм един от тримата души на този свят, които са способни да разберат това изречение.
– Второ прекъсване.
– Мамка му!
– Та филмът се оказа пълна боза, а пък аз не можах много да си го скрия това мнение и тя ми се разсърди. Каза, че съм нямал красива душа и затова не съм го бил разбрал.
Последва смях, след което от телефона се чу:
– Не можеш това да го броиш за прекъсване!
– Няма, спокойно.
– „Красива душа“! То затова няма да стане нищо, нали?
– Изпреварваш събитията. Казах ѝ, че може би не съм разбрал филма, защото е трябвало да го видя на голям екран, че такова произведение не може да се разкрие като шедьовър на 19-инчов монитор. Тя взе, че се успокои, извини ми се и ме покани на фестивала, за да мога да го видя така, както трябва. И в този момент играта започна!
– Звучиш като анимационен злодей, когато кажеш нещо такова.
– Да, но на мен ми харесва. Чакай малко, сега ще пресичам, не затваряй – каза той, след което минаха петнадесетина озвучени от превозни средства секунди. – Готово. Докъде бях стигнал?
– „И в този момент играта започна!“
– А така! Вчера се разкарах с колата извън града до онази поляна, където ме замъкнахте с твоята компания на рождения ти ден.
– Онази с голямото дърво, дето побира десет човека отгоре ли?
– Да, там гледахме изгрева.
– Трябва пак да отидем.
– Трябва. И значи, отивам там с един голям и няколко малки буркана. Цял ден гоних пеперуди и ги хващах. Събрах около две дузини.
– Не знам дали ми харесва накъде отива този разговор.
– Трето прекъсване.
– Еее!
– Няма „еее“! Слушай сега. Отидохме тази вечер на фестивала. Там се запознах с нейните приятели и ти казвам, по-надути хора не съм срещал досега. Ще кажеш, че едва ли не са снимали „Казабланка“. Стискам зъби, трая си и чакам само да пуснат техния филм. И така, сядаме до пътеката, угасват светлините и се започва. Аз стратегически се оглеждах и избрах най-подходящия момент: всички гледат едно такова разбиращо, ама заспало. И тогава станах, извадих буркана и го отворих. Пеперудите излетяха и къде мислиш, че отидоха?
– Питаш ли ме или не?
– Питам те.
– Забили са се право при светлината на кинопрожекционния апарат?
– Точно така! И моля ти се, публиката взе, че се оживи! Гледат пърхащите силуети на екрана и се смеят, ама така, искрено, от сърце. Мислеха си, че е част от представлението!
– Вярно ли?!
– Да бе, като спряха филма и пуснаха пеперудите навън, дойдоха едни съдии и казаха, че няма смисъл да бавят церемонията по награждаването и им връчиха първо място. А режисьорчето направо побесня! Излезе отпред и се разкрещя, че цялата тази работа е някакъв фарс, посочи ме с пръст и ме обвини, че съм съсипал видението му, задето съм пуснал пеперудите в салона. Пък публиката взе, че почна да ми ръкопляска!
– Ти шегуваш ли се?! – едва се чуваше през смеха.
– Заклевам ти се, така стана. Няколко човека даже го снимаха с телефоните си, утре очаквам да го качат някъде и ще го гледаме!
– И какво стана после?
– После идва мацката и ми се развика и тя. Пак съм нямал красива душа и други такива глупости, после ме изгони.
– Ти нещо не ѝ ли каза?
– Казах ѝ, че може да нямам красива душа, ама съм направил душите на всички наоколо малко по-красиви. Защото те, докато си гледаха пеперудите на екрана, се радваха като малки деца. А след това ѝ казах, че филмът им не струва и си тръгнах.
– Много грубо.
– Ами да не ми се беше направила миналата седмица.
– Имаш право. Какво ще правиш утре?
– Ще стана рано, ще си гримирам душата и ще дойда малко при теб, да не скучаеш.
– Добре, става.
– Хубаво. Хайде, ще се чуем по-късно.
И момчето с пеперудите продължи към вкъщи спокойно и весело.
Advertisements
Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!
Напиши ми нещо!