Часовник

Бяхме се скарали. Този път обаче не беше за някоя глупост; беше си скандал. Казах неща, които не бяха нито верни, нито уместни. Тя ми се развика и се затвори в спалнята. Аз излязох бързо, защото не ми се закъсняваше.
Откакто се развали колата, бях принуден да се бутам в автобуса рано сутрин, за да отида на работа. Хубавото беше, че на спирката почти никога нямаше повече от петима души. А онзи дядо беше там задължително.
Той винаги идваше малко след мен, но се качваше на автобуса преди моя. Преди това обаче ме питаше колко е часът. Всеки път. После се навеждаше съсредоточено над циферблата и промърморваше нещо, след което ми благодареше.
Онази сутрин беше малко по-студена от обикновено. Загърнах се с палтото и ускорих крачка към спирката. Там все още нямаше никого и аз реших да поседна. Не че ми се седеше, просто беше излязъл вятър и предпочетох да се скрия на завет. Огледах се и видях как дядото приближава отдясно на мен.
Изобщо не ми се говореше. Исках да си мълча, докато не пристигна в службата, където щях да разменя по някой забързан поздрав с двама-трима колеги, преди да си седна в скромния малък офис и да се забия над едни стари месечни отчети, които вече седмица заемаха място на и без това отрупаното ми бюро. Толкова ми кипеше от караницата, че не обръщах особено внимание на студа по пътя към спирката. Обаче не трябваше да си изпускам нервите така.
– Колко Ви е часът, прощавайте? – попита дядото.
– Защо всеки път ме питаш, по дяволите?! – развиках се аз. – Осем без двадесет е, доволен ли си? Ако си купиш нов часовник и изхвърлиш този боклук, може би няма да ти се налага да ме тормозиш всяка скапана сутрин и да си губиш времето с тъпи въпроси!
Наоколо нямаше никого, но пак усетих как всичко изведнъж притихна, след като се накрещях. Дядото ме гледаше изненадано, а ръката му беше замръзнала върху ключето за навиване. Стана ми неудобно и извърнах поглед. Запитах се защо не идва автобусът.
– Купих си този часовник преди седемнадесет години – каза тихо дядото, – само че тогава беше част от комплект.
Обърнах се и го видях. Беше се надвесил над циферблата и внимателно въртеше ключето. Присвитите му очи светнаха зад дебелите лещи на очилата, когато реши, че е готов, и ключето изщрака. Той се усмихна и добави:
– Другия часовник взе жена ми. Разбира се, моделът му беше дамски: по-малък и с по-тънка каишка. Казах ѝ, че е защото е по-слабата от двама ни, а тя се разкикоти и ме целуна по бузата.
Вече не гледаше часовника, но забелязвах как леко го докосва с пръстите на дясната си ръка, докато говореше.
– Преди няколко години се случи така, че нейният часовник започна да избързва, при това доста – въздъхна той. – После се оказа, че моят пък е започнал да изостава. Тя и тогава се засмя и каза, че не бива да се разминаваме така. Затова купихме един стенен часовник, сложихме го във всекидневната и почнахме да сверяваме по него.
Изсмя се тихо, кратко и дрезгаво, след което свали очилата си и ги забърса в края на палтото си. После ги сложи и бавно скръсти пръстите на ръцете си. Когато проговори отново, гласът му почти незабележимо се задави:
– Моята жена почина преди година и половина. Отиде си спокойно, докато спеше. На деня след погребението забелязах, че стенният часовник е спрял, и понеже не бях сменял датата на календара под него, разбрах, че е спрял малко преди жена ми да почине.
Сякаш ме удари гръм, когато каза това. Почувствах се толкова отвратен от себе си в този момент; чудех се как съм имал наглостта да се развикам на този с нищо незаслужил го човек. Той продължи:
– Дали това е било съвпадение или знак, не мога да знам със сигурност. Бях толкова натъжен и ядосан тогава, че веднага свалих стенния часовник и го ударих в пода. После седнах на дивана наблизо и плаках цяла вечер. Когато се събудих на следващата сутрин, станах и отидох да се измия. По навик тръгнах да сверявам часовника си, но празното място на стената ми напомни, че няма как. Изметох парчетата от пода и ги изхвърлих.
Той видя, че се чудя дали да кажа нещо, и ми се усмихна.
– Може би няма смисъл в това да безпокоя хората всяка сутрин. Но истината е, че все още си спомням как двамата с жена ми сверявахме часовниците си всяка събота. Моят започна да изостава редовно преди около два месеца – гласът му леко затрепери. – Тя ми казваше понякога, че докато стрелките тиктакат в синхрон, така ще бият и сърцата ни. От всяка друга това щеше да звучи глупаво и излишно сантиментално, но по очите ѝ си личеше, че е напълно искрена. И затова и аз го вярвах, и все още го вярвам.
Не разбрах, че автобусът е пристигнал. Дядото ми махна и се качи. Отвърнах му и го проследих с очи, докато не се скри зад затворилата се врата. Стана ми студено.
Цял ден прекарах в офиса. Дори не обядвах, а и не усетих да съм огладнял. Занимавах се с отчетите сякаш автоматично и не разбрах кога е станало време да си тръгвам. Думите на дядото още кънтяха в главата ми, докато пътувах към вкъщи.
Когато се прибрах, разбрах, че жена ми си е у дома по включения телевизор. Отидох тихо при нея и видях, че е заспала пред него. Даваха някакъв филм; не беше озвучен, а със субтитри. Наведох се над нея и я целунах по челото. Тя се събуди.
– Здравей – казах ѝ, – искаш ли да си легнеш направо в спалнята?
– Не – измънка тя, докато разтъркваше очи. – По-добре да ставам, че няма да мога да заспя после.
– Дай ми часовника си – казах изведнъж.
Тя ме погледна с онази комбинация от съненост и почуда, която винаги я подмладява с около пет години. После вдигна рамене и ми даде часовника си. Аз свалих моя и започнах да ги сверявам. След това ѝ разказах за случилото се сутринта и я помолих да ми прости. Както винаги, тя се оказа по-разумната от двама ни. Същата тази вечер си легнахме рано. Галих косата ѝ, докато тя не заспа в прегръдките ми, след което заспах и аз.
На следващия ден отново видях дядото. Този път аз отидох при него и му казах колко е часът, след което му се извиних за предната сутрин. Той се засмя и ме потупа по рамото, след което се качи на автобуса си. Вече не ми беше толкова студено.
Видях го и на следващата сутрин, и на по-следващата, и на сутринта след това. И една сутрин вече не го видях. Но колкото и странно да звучи, не ми стана мъчно. Зарадвах се за него, защото вярвах, че часовникът му най-накрая е спрял да изостава. А той, струва ми се, точно това искаше.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , , ,
Публикувано в Носталгично, Разказ

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
А междувременно космическата котка създава нови галактики. :D #Caturday #SpaceCat Темата на днешния #TBT #Fixtagram е какъв съм бил и какво съм правил. #PiecesOfMyLife Изтъркване - завършено. Маркиране - готово. Следва боядисване. #HalloweenMakeover Тази няколкодневна шунчица, дето родителите ми я докараха вкъщи в средата на октомври 94-та, днес става на 23 години и противно на всичките ми усилия стана човек, а не прасе. Георги, който вече изобщо не си толкова малък, продължавай все така неуморно да преследваш всичко, което поискаш, защото знам, че ще го уловиш. Пък аз, когато един ден най-накрая порасна, бих искал да съм като теб в това отношение. Ей така, да има. #Caturday
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: