Къща

Би могло да се каже, поне навремето, че тази къща спокойно можеше да приюти някоя от тогавашните знаменитости, от онези с елмазените усмивки, които имаха честия навик да се появяват по кориците на списанията в дните, когато сензационната журналистика тъкмо започваше да набира популярност. Разбира се, самият факт, че същата тази поставена под въпрос журналистика сега беше достигнала измеренията на титанична гротеска, както по отношение на качеството, така и на разпространението в световен мащаб, идеше да покаже колко време е изминало оттогава.
Днес къщата беше практически необитаема. Растителността постепенно беше завзела предишната си територия. Вторият етаж се беше срутил под тежестта на прогизналия от валежи изгнил покрив. Само една стая беше останала сравнително непокътната – тази в дясната половина на остарялата постройка. Първият етаж все още се държеше, може би на една надежда, и изглеждаше относително запазен. Дори предвид това, че допреди десетина години се намираше по някоя и друга бездомна душа, която да използва разпадащия се подслон по предназначение, понастоящем нямаше и следа от скорошно пребиваване, временно или постоянно. Може би ако беше навалял поне малко сняг, къщата нямаше да изглежда толкова грозна и стара.
Въпреки това студеният януарски ден донесе неочаквано посещение. Когато лимузината спря пред къщата, единствено липсата на жива душа наоколо беше причината да няма поне една извърната глава. Линкълн никога не са били просто автомобили – те са лукс на четири колела, който могат да си позволят само наистина преуспелите. Лимузината съвсем не беше изключение, що се отнасяше до правилото. Шофьорът спря без проблем на иначе неугледната алея пред къщата. Ако съборетината изглеждаше както в последния ден от строежа, лимузината щеше да е съвсем на мястото си там.
Шофьорът се загърна в униформата си и изтича до задната врата, след което внимателно я отвори. От вътрешността на лимузината бавно излезе възрастна жена с посребрени коси и облечена в топло на вид палто, по всяка вероятност от естествена кожа. Личеше си, че на млади години е била невероятно красива: кожата ѝ изобщо не бе отпусната, както подобава на нейната възраст; очите ѝ гледаха с онзи ясен и целеустремен поглед, който повечето хора добиват преди зенита на физическата си младост. Но уморената и прегърбена от годините походка я издаваше. Тя внимателно обхвана съборетината с поглед, сякаш премисляше нещо за пореден път.
– Почакай ме в колата, ако искаш – каза тя на шофьора. Не защото очакваше, че той ще я остави насаме с мислите ѝ. Просто това успя да се изплъзне от устата ѝ при вида на къщата.
Шофьорът се замисли с глуповато изражение на лицето, след което прецени, че ще е добре да придружи старата жена поне до вратата. Не разбираше защо ѝ трябваше да идва тук, но не му плащаха, за да разбира. Затова се затътри послушно след нея, подобно на старо, но вярно куче.
Скъпите обувки тракаха глухо по обраслата с трева каменна пътечка, водеща до входната врата. С олющена боя, ръждясала брава и едва крепяща се на почти измъкнатите панти, вратата не представляваше нищо необичайно – поредният детайл в цялостната грозна гледка, която си плачеше за събаряне. За старата жена обаче тя беше портал към миналото.
Антрето изглеждаше точно така, както човек би си го представил, гледайки къщата отвън. Дебел килим от прах покриваше това, което някога бе минавало за паркет от тъмно дърво. Като допълнение към праха интериорът предлагаше и завеси от гъста паяжина, висящи по стените и от мухлясалия таван. Избитите врати привличаха погледа към счупените прозорци на някогашната всекидневна и срутените шкафове в кухнята. Но стълбите към горния етаж имаха добър вид – не бяха се надули от просмукала се в дървото влага и нямаше нито едно продънено стъпало. Това беше единственото изключение в иначе морбидното състояние, в което се намираше къщата.
Точно по тези стъпала се изкачваха краката, които за един живот бяха прекосявали пътищата до всевъзможни забележителности на четири континента. За парапета се държеше ръката, която, въоръжена с нищо повече от химикалка, беше способна да създаде или разруши хиляди възможности. Очи, които оставаха непреклонни пред богатите и влиятелните, леко се навлажниха, когато се спряха пред затворената врата на горния етаж; вратата, която водеше до единствената стая, засегната от годините, но не и от срутващата се къща.
Тя не очакваше да види нищо познато в тази стая. Прекалено много време беше изминало от момента, в който тя я напусна безвъзвратно. Оказа се права – нямаше мебели, стените стояха голи и неприветливи, а задължителните за интериора прах и паяжина неизменно присъстваха и тук. Старата жена се подпря предпазливо на касата на вратата и влезе.
През мръсните стъкла на прозореца тя видя как шофьорът крачи напред-назад и пуска малки облаци тютюнев дим, примесени със собствения му дъх, докато я чакаше. Можеше да почака още малко. Тя се огледа и се опита да си представи как беше изглеждала стаята, но спомените гаснеха почти толкова незабавно, колкото се появяваха като искра в съзнанието ѝ. Старата жена въздъхна тихо и тръгна към вратата. Тогава погледът ѝ се спря върху касата.
В остарялото дърво съсвем ясно се различаваха дебели резки, направени много отдавна. Сами по себе си те не означаваха нищо, но тя веднага си спомни какво се криеше зад тях. Спомни си също така, че би трябвало да се крие и зад разпокъсания тапет, който явно е бил сложен след напускането ѝ. С треперещи ръце тя започна да довършва работата на влагата.
Все още бяха там. Думите и числата, изписани с едри, четливи букви и цифри. Те стояха до резките, оставени навремето от грижовни родители, които бяха измервали колко е пораснала дъщеря им, без да подозират, че няма да останат до края на дните си в така старателно създадения от тях дом. Жената си спомни всяка една от тези резки. Спомни си и много неща, свързани с тях, дни, седмици и месеци преди или след изрязването им в касата. Пред очите ѝ прелетяха целувките за лека нощ, празниците с цялото семейство, досадните домашни, късните вечери след часа ѝ за лягане, когато пишеше тайно в дневника си. Мигове на смях, сълзи и носталгия. Тя беше дошла точно за тях, може би за последен път, но ги получи. Това беше достатъчно.
Няколко минути по-късно лимузината потегли обратно натам, откъдето беше пристигнала. Повече не се върна. Едва ли обаче е имало нужда.

Сега и в аудиоформат!

Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , , ,
Публикувано в Носталгично, Разказ

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
Темата на днешния #TBT #Fixtagram е всичко отвъд прозореца и по-нататък. #CatchMeOutside Основно боядисване - направено. Случайни дефекти - все ще влязат в употреба. Предстои червеното. #HalloweenMakeover А междувременно космическата котка създава нови галактики. :D #Caturday #SpaceCat Темата на днешния #TBT #Fixtagram е какъв съм бил и какво съм правил. #PiecesOfMyLife Изтъркване - завършено. Маркиране - готово. Следва боядисване. #HalloweenMakeover
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: